— В такъв случай вие също трябва да поемете риск — каза Себ, — защото няма да отделя над осем хиляди паунда, освен и докато не се окаже, че сте прав.
— Преди да се съглася с това, искам да ви задам един въпрос.
— Разбира се — каза Себ.
— Случайно да сте роднина на Хари Клифтън, писателя?
— Да, той ми е баща.
— Стори ми се, че видях прилика. Макар че не съм чел нито една негова книга, следя с огромен интерес кампанията му за освобождаването на Анатолий Бабаков и щом Хари Клифтън е ваш баща, това ми е достатъчно.
— Благодаря, сър — каза Себ.
— А сега сядайте, млади човече, защото времето е срещу нас.
Себ кацна на ръба на сцената и Суон бавно и подробно го запозна със съвестното разследване, което бе провел през последните шест месеца и което го бе довело до едно-единствено заключение. Заключение, в което Себ не можеше да открие недостатък. Той скочи от сцената.
— Сър, мога ли да ви задам още един въпрос, преди да си тръгна?
— Разбира се, младежо.
— Защо не казахте на Колингуд какво сте открили? В края на краищата той не би изгубил нито пени, ако не му се налага да ви плати, докато не се окажете прав.
— Дан Колингуд беше мой ученик — каза Суон. — Още от малък беше алчен и глупав, а оттогава не се е променил към добро. Но той не прояви интерес към онова, което можех да му кажа, просто ми подхвърли пет паунда и ми пожела късмет.
— Значи не сте казали на никого другиго? — попита Себ, като се мъчеше да скрие безпокойството си.
Старецът се поколеба за момент.
— Казах само на още един човек — призна той, — но оттогава не съм го чувал.
На Себ не му се налагаше да пита как се казва този човек.
Себастиан почука на Кадоган Плейс 37 малко след осем вечерта. Седрик отвори и без нито дума въведе младото си протеже в кабинета си. Погледът на Себ веднага се спря на пейзажа на Хокни над камината, след което се насочи към макета на Хенри Мур[7] на бюфета. Нямаше съмнение, че ако Пикасо беше роден в Йоркшър, негови творби също щяха да фигурират в колекцията на Седрик.
— Ще ми направиш ли компания на чаша вино? — попита Седрик. — Шатоньоф дьо Пап, реколта петдесет и девета, която май си заслужил, ако съдя по лицето ти.
— Благодаря, сър — каза Себ, докато сядаше в първото попаднало му кресло.
Седрик му връчи чашата и седна срещу него.
— Когато дойдеш на себе си, разкажи как мина денят ти. Бавно.
Себ отпи глътка. Мистър Рамзи определено нямаше да сервира подобно вино в „Шифнал Армс“ тази вечер.
— Суон ми изглежда проницателен дъртак — отбеляза Седрик след двайсет минути, когато Себ приключи с разказа си. — Имам чувството, че ще ми хареса. Но какво научи ти от срещата? — Често беше задавал този въпрос, когато Себ му беше личен асистент.
— Това, че човек е физически слаб, не означава, че умът му също е немощен.
— Добре. Нещо друго?
— Значението на репутацията.
— В този случай репутацията на баща ти — напомни му Седрик. — Дори да не беше научил нищо друго днес, Себ, този урок щеше да оправдае пътуването ти до Шифнал. Сега обаче трябва да се изправя пред факта, че един от старшите членове на екипа ми може би работи зад гърба ми. — Отпи глътка вино и продължи:
— Разбира се, възможно е Слоун да има просто обяснение, но нещо ме кара да се съмнявам.
Себ потисна усмивката си.
— Но не трябва ли да направим нещо, след като знаем какво е намислило правителството?
— Всичко с времето си. Първо трябва да поговоря с Ралф Вон, защото няма да остане доволен, когато оттегля офертата на банката, и ще се ядоса още повече когато му кажа каква е причината.
— Но той няма ли просто да приеме някоя от по-ниските оферти?
— Не и ако смята, че още има шанс да получи по-висока цена, ако забави нещата за още няколко дни.
— А мистър Суон?
— Изкушавам се да му дам онези осем хиляди и двеста, каквото и да се случи. Мисля, че си ги е заслужил. — Седрик отново отпи глътка вино. — Но за тази вечер няма какво повече да направим, Себ, така че те съветвам да се прибереш у дома. Всъщност, тъй като утре ще се отприщи същински ад, няма да е зле да си вземеш почивен ден и да стоиш колкото се може по-далеч от офиса. Искам обаче в понеделник сутрин веднага да дойдеш при мен, тъй като имам чувството, че пак ще пътуваш за Шропшър.
Докато излизаха от стаята и вървяха по коридора, Седрик каза:
— Надявам се, че не си имал някакви планове за вечерта?
„Нищо особено — помисли Себ. — Просто щях да заведа Саманта на вечеря и да поискам ръката ѝ. "
7
Дейвид Хокни (р. 1937) — британски художник, дизайнер и фотограф; Хенри Мур (1898–1986) — британски художник и скулптор — Б. пр.