От проучването, което бе направил за лейди Вирджиния, знаеше много за Робърт Бингам и начина, по който той бе ръководил компанията. И в този случай тя дори не се опита да се пазари с него. Прие всичките му условия — 20000 паунда годишно плюс разходите, в това число апартамент в хотел "Роял" всеки път, когато се налага да остане в Гримсби.
Фишър чувстваше, че не бива да губи нито секунда, и каза на таксиметровия шофьор да го закара направо във фабриката. По пътя отново прочете подготвената си реч, която нямаше да остави у работниците никакви съмнения кой е шефът. Едва ли щеше да е особено трудно да ръководи фабрика за рибен пастет. В края на краищата беше командвал рота в Тобрук, докато немците се зъбеха насреща му.
Таксито го остави пред фабриката. Човек от охраната — с фуражка, разкопчана на врата риза и мазен комбинезон — го погледна от другата страна на заключения портал и попита:
— Какво искате?
— Аз съм майор Фишър — каза новият директор на компанията. — Така че отваряй веднага, драги.
Мъжът докосна козирката на фуражката си и изпълни заповедта.
— Къде е директорският кабинет? — попита Фишър.
— Боб никога не е имал нещо, което може да мине за кабинет, но ръководството е нагоре по онова стълбище — каза мъжът и посочи към другата страна на двора.
Майорът тръгна натам, донякъде изненадан от липсата на дейност — знаеше, че във фабриката работят над двеста работници на пълен работен ден и още сто на половин. Качи се по железните стъпала до първия етаж и отвори вратата. Озова се в голям общ офис с десетина бюра, само две от които бяха заети.
Някакъв млад мъж скочи па крака.
— Вие трябва да сте майор Фишър — каза той, сякаш го очакваше. — Аз съм Дейв Пери, подуправителят. Казаха ми да ви разведа из фабриката и да отговоря на всички въпроси, които може да имате.
— Предпочитах да се срещна с управителния директор, за да вляза в крачка колкото се може по-скоро.
— А, не знаете ли?
— Какво да знам?
— Мистър Джоплинг вчера връчи заявлението си за напускане. Каза ми, че и без това му остават само две години до пенсия, така че е по-добре някой друг да заеме мястото му.
— И вие ли сте този друг?
— Как ли пък не — отвърна Пери. — Аз съм тук само от няколко месеца. Пък и не ми допада да поемам по-голяма отговорност.
— В такъв случай трябва да е Полък, началникът на производствения процес — каза Фишър. — Къде е той?
— Мистър Джоплинг го у волни вчера за неподчинение. Това бе едва ли не последното му решение преди да се оттегли. Между другото, Стив Полък няма основания да се оплаква. Беше освободен с пълна заплата, докато профсъюзът не завърши разследването си. Никой не се съмнява, че ще бъде възстановен. Единственият проблем е, че на комисията обикновено ѝ трябват два месеца, преди да вземе решение.
— Поне заместник имам ли си? — попита Фишър, който вече не можеше да крие раздразнението си.
— Да, Лес Смиткинс. Но той е на курс за подобряване на ефективността в Хъл Поли. Чиста загуба на време и бездействие, ако питате мен.
Фишър прекоси помещението и погледна долу към промишлената част.
— Машините защо бездействат? Фабриката не трябва ли да работи денонощно? — каза той, загледан към десетината работници, които се мотаеха с ръце в джобовете и бъбреха; един дори си свиваше цигара.
— Обикновено работим на осемчасови смени — каза Пери, — но законът изисква да има достатъчен брой квалифицирани работници преди да се включат машините — регулации, нали разбирате. За съжаление тази седмица необичайно много момчета са болни.
Телефонът на бюрото му зазвъня. Пери вдигна и се заслуша за момент.
— Съжалявам да го чуя, сър, но новият ни директор току-що пристигна, така че ще ви го дам. — Закри микрофона с ръка. — Обажда се капитан Боруик, началникът на пристанището. Изглежда, имаме проблем.
— Добро утро, Боруик. Майор Фишър, директорът на компанията. С какво мога да ви помогна?
— Добро утро, майоре. Въпросът е съвсем прост. На доковете ми има стоварен тридневен запас треска, която трябва да бъде взета колкото се може по-скоро.
— Ще се заема веднага.
— Благодаря, майоре, защото ако не бъде изкарана до четири часа, няма да имам друг избор освен да я изсипя обратно в морето.
Връзката прекъсна.
— Къде са камионите, които извозват сутрешния улов?
— Шофьорите бяха тук до обед. Но тъй като никой нямаше правото да им нареди да тръгнат за пристанището, се прибраха у дома. Изпуснахте ги само с няколко минути, майоре. Ще се върнат утре в шест сутринта. Боб винаги идваше пръв. Обичаше да слиза до пристанището и да наглежда товаренето лично. По този начин се уверяваше, че никой не го мами с вчерашен улов.