Фишър се тръшна в един стол и впери поглед в купчината запечатани пликове, адресирани до мистър Бингам.
След малко попита:
— Случайно да имам секретарка?
— Вал. Няма нещо, което да не знае за това място.
Фишър успя да се усмихне измъчено.
— И къде е тя?
— В отпуска по майчинство, ще се върне след няколко месеца. Зная обаче, че е пуснала обява в "Гримсби Ивнинг Телеграф", че търси временна работа — добави той, докато в помещението влизаше мъж с вид на боксъор тежка категория.
— Кой тука е началникът? — остро попита здравенякът.
Пери посочи майора.
— Трябва ни помощ с разтоварването, шефе — каза мъжът.
— Разтоварване на какво?
— На сто и четирийсет щайги рибен пастет. Всеки вторник по едно и също време. Ако нямате хора да ги разтоварят, ще трябва да ги откараме обратно в Донкастър, а това ще ви излезе скъпо.
— Пери, може би ще слезете да им помогнете?
— Аз съм от ръководството, майоре. Профсъюзите ще се изправят на нокти дори ако погледна щайга.
Тогава Фишър осъзна, че всички пеят едни и същи ноти и че не той е диригентът.
Майорът издържа три дни, през които от фабриката не излезе нито една консерва рибен пастет "Бингам". Накрая реши, че сраженията с германците в Северна Африка са много по-лесно нещо от опитите да работиш с нарочно неотзивчиви цехови отговорници в Хъмбърсайд.
В петък вечерта, след като работниците — всичките двеста — си прибраха заплатите и си тръгнаха, завесата най-сетне се спусна. Майорът освободи апартамента си в "Хъмбър Роял" и взе последния влак за Лондон.
— Акциите на "Бингам" паднаха с още десет процента — каза Себ.
— Каква е спот цената?
Себ направи справка с телеграфа в кабинета.
— Седем шилинга и шест пенса. Не, седем шилинга и четири пенса.
— Но само преди седмица струваха един паунд.
— Знам, но това беше преди майорът да подвие опашка и да се оттегли набързо в Лондон.
— Значи сега е моментът да се върна и да въведа ред — каза Боб.
— Още не. Но гледайте телефонът на някоя местна пътна агенция да ви е подръка.
— И междувременно какво се очаква да правя? — изръмжа Боб.
— Да играете канаста?
През седмицата Вирджиния и Присила почти не разговаряха и едно случайно подмятане на закуска даде началото на лавина, която се трупаше от известно време.
— Снощи Софи Бриджуотър ми каза, че…
— Бофи Бриджуотър е безхарактерен никаквец и същинско магаре — озъби се Присила.
— Което си има титла и хиляди акри земя.
— Не ме интересува титлата му. А преди да се случи всичко това, аз също имах хиляди акри земя.
— И още щеше да ги имаш, ако не беше постъпила така глупаво в съда — кача Вирджиния.
— Откъде можех да знам, че Робърт ще е склонен да се откаже от компанията? Просто се опитвах да покажа за колко щедър го смятам, а сега нямам дори покрив над главата.
— Е, можеш да останеш тук още малко — кача Вирджиния, — но няма да е зле да започнеш да търсиш къде да отседнеш. В края на краищата не можеш да очакваш от мен да те издържам вечно.
— Но нали каза, че винаги мога да разчитам на подкрепата ти?
— Не помня да съм казала винаги — отвърна Вирджиния, докато пускаше в чая си резенче лимон.
Присила стана, сгъна салфетката си и я остави на масата. Излезе, без да каже нито дума, качи се в стаята за гости и започна да си събира багажа.
— Татко, можеш да вземеш следващия самолет за дома.
— Най-накрая. Но защо сега?
— На майка най-после ѝ дойде умът. Преди час се изнесе от апартамента на лейди Вирджиния.
— Какво те кара да мислиш, че няма да се нанесе обратно?
— Това, че мъкнеше три куфара и взе такси до хотел "Мълбери" в Пимлико.
— Тръгвам за летището — каза Боб.
Клайв затвори телефона.
— Да ида ли да взема татко от "Хийтроу" и да го откарам до "Мълбери"?
— По-добре не — каза Себ. — Само ще се пречкаш. Изчакай той да ти се обади.
По-късно вечерта Клайв се срещна с майка си и баща си на питие в "Савой".
— Толкова романтично — каза Присила, която държеше Боб за ръката. — Баща ти резервира същия апартамент, в който прекарахме първата нощ от медения си месец.
— Но така ще живеете в грях — подразни я Клайв.
— Не за дълго — отвърна Присила. — Утре сутринта имаме среща със съдия Хейвърс. Адвокатът ни смята, че тя ще успее да оправи нещата.
— Имам чувството, че нейна чест изобщо няма да се изненада — отбеляза Клайв.