— А ако тя изгуби?
— Ще трябва да се научи да живее с това.
— Кой е кандидатът ѝ?
— Предполагам, че трябва да си ти.
— Няма начин. Бордът задължително ще подкрепи Мелър пред мен, до голяма степен заради възрастта ми, а това означава, че майка ми в крайна сметка ще се принуди да подаде оставка, което, като се замисля, може дори да е част от плана на Мелър. Ще се наложи да я накарам да размисли. Пък и точно сега това не е единствената ѝ грижа.
— Ако имаш предвид лейди Вирджиния и делото ѝ за клевета, не мисля, че това вече е проблем.
— Защо си толкова сигурен?
— Не съм. Но от доста време не съм чувал за нищо ново на този фронт. След още година майка ти ще може да поиска от съда да извади иска от списъка, но аз я посъветвах да не го прави.
— Защо?
— Когато попаднеш на спяща змия, не я ръчкай с пръчка с надеждата да я накараш да избяга, защото е по-вероятно да те ухапе.
— А онази жена е отровна — рече Себ. — Между другото, дори нямам представа защо съди майка ми.
— Ще ти разкажа на вечеря.
Домакинът на кораба се оказа изключително полезен. Успя да намери адреса на мис Саманта Съливан — Кейбъл Стрийт 2043, Джорджтаун. Вашингтон, окръг Колумбия, макар че не можеше да е сигурен дали тя все още живее там, тъй като не била пътувала с кораба от онова първо плаване. Себ се надяваше, че номер 2043 ще се окаже малък апартамент, в който тя живее сама или с някоя от колежките си от "Смитсониън".
Благодари на домакина, изкачи стъпалата до грил ресторанта и седна на масата при баща си. Едва след като стюардът отсервира основното ястие, Себ повдигна темата за съдебния иск на Вирджиния.
— Много драматична история, или поне тогава си мислехме така — кача Хари и си запали хаванска пура, каквато не би могъл да си купи на американски кораб. — Майка ти говореше на годишната среща на акционерите и когато дойде време за въпроси, Вирджиния попита дали един от директорите на "Барингтън" не е продал всичките си акции с намерението да срине компанията.
— И как се справи майка ми с този въпрос?
— Превърна го в преимущество, като попита дали Вирджиния има предвид трите случая, в които Алекс Фишър като неин представител в борда беше продал и после изкупил обратно собствените ѝ акции, като в същото време си докара добра печалба.
— Но това си е самата истина — каза Себ. — Не може да се нарече клевета.
— Съгласен съм, но майка ти не се стърпя и смушка змията с много остра пръчка, като добави… — Хари остави пурата, облегна се назад и затвори очи, — "Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили. И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да успее…" Не, не — поправи се Хари. — Точните ѝ думи бяха "да се развива успешно". Публиката избухна в овации, а Вирджиния се изнесе, като викаше: "Ще се видим в съда". И наистина, не след дълго се обади адвокатът ѝ. Но това беше преди доста време, така че да се надяваме, че са я посъветвали да изостави иска и да се скрие в храсталаците.
— Ако го е направила, значи просто се е навила на кълбо в очакване да удари отново.
Сутринта на последния ден от пътуването Себ седна да закуси с баща си, но Хари почти не проговори. Винаги беше такъв преди да предаде ръкопис на издателите си. Веднъж бе споделил със Себ, че най-дългите три дни в живота му били, докато чакал дa чуе мнението на Харолд Гинзбърг за последната му творба.
— Но как можеш да си сигурен, че е напълно честен, когато последното, което би искал, е да те изгуби като автор?
— Не го слушам какво казва за книгата — призна Хари. — Интересува ме само първият тираж с твърди корици. За това не може да блъфира, защото ако тиражът е над сто хиляди, значи смята, че разполага с бестселър, който ще заеме първо място в класацията.
— А ако е под сто хиляди? — попита Себ.
— Значи не е толкова уверен.
След малко повече от час баща и син слязоха заедно по мостчето. Единият пое към издателството в Манхатън с ръкопис в ръка, а другият взе такси до Гранд Сентръл, въоръжен само с адрес в Джорджтаун.
26
Себастиан стоеше от другата страна на улицата, стиснал голям букет червени рози. Взираше се в предната врата на малка едноетажна тухлена къща Отпред имаше малък двор, чиято трева вероятно бе подстригана с ножица и наобиколена от бегонии. Пътека водеше до наскоро боядисаната врата с месингово чукче, което сияеше на късното утринно слънце. Толкова спретнато, толкова подредено и така типично за Саманта.