Защо беше безстрашен всеки път, когато се изправяше срещу Ейдриън Слоун или кръстосваше сабя с някого при сделка за милион паунда, щом дори почукването на вратата, която можеше дори да не е на Сам, го изпълваше с опасения? Пое дълбоко дъх, пресече улицата, мина бавно по пътеката и почука колебливо Когато вратата се отвори, първата му реакция бе да се обърне и да побегне. Явно беше попаднал на съпруга на Сам.
— Да? — каза мъжът, като поглеждаше подозрително розите.
— Саманта тук ли е? — попита Себ, като се чудеше дали подозрението няма да премине в гняв.
— Тя не живее тук от повече от година.
— Знаете ли къде се е преместила?
— Нямам представа. Съжалявам.
— Но тя трябва да е оставила някакъв адрес — отчаяно рече Себ.
— "Смитсониън" — отвърна мъжът. — Работи там.
— Благодаря — каза Себ, но вратата вече се беше затворила.
Срещата го изпълни с малко повече смелост и той бързо се върна на улицата и спря първото попаднало му такси. По пътя към "Смитсониън" си повтори поне десет пъти да престане да е такъв слабак и да действа. Най-лошото, което можеше да направи тя, беше…
Слезе от таксито и се озова пред съвсем различна врата — масивен стъклен панел, който сякаш не оставаше затворен за повече от няколко секунди. Влезе в преддверието. Зад рецепцията стояха три млади жени с елегантни сини униформи и отговаряха на въпросите на посетителите.
Себ отиде при едната от тях, която му се усмихна, когато видя розите.
— Мога ли да ви помогна?
— Търся Саманта Съливан.
— Съжалявам, не познавам това име, но пък и започнах работа тук преди седмица — каза тя и се обърна към колежката си, която тъкмо затваряше телефона.
— Саманта Съливан? — повтори тя. — Разминахте се за секунди. Отиде да вземе дъщеря си от училище. Ще се върне утре в десет.
Дъщеря, дъщеря, дъщеря. Думата отекваше в ушите на Себ като гърмеж. Ако знаеше, нямаше да…
— Желаете ли да ѝ оставите съобщение?
— Не. Благодаря — отвърна той, обърна се и тръгна към изхода.
— Може да успеете да я настигнете при начално училище "Джеферсън" — каза жената зад него. — Пускат децата в четири.
— Благодаря — повтори Себ, докато отваряше вратата, но не погледна назад. Излезе от сградата и затърси друго такси. Едно веднага спря пред него. Той се качи и щеше да каже "Юниън Стейшън", но езикът му изневери и произнесе: "Начално училище "Джеферсън".
Шофьорът потегли и се вля в дългата върволица коли.
— Ще ви платя двойно, ако успеете да ме закарате там преди четири.
Шофьорът мина в съседното платно, пресече на червено и се понесе през такива тесни пролуки между колите, че Себ затвори очи. Три минути преди четири спряха пред голяма сграда. Себ погледна брояча и даде на шофьора десетдоларова банкнота. Слезе от таксито и бързо изчезна зад няколкото групички майки, които бъбреха и чакаха появата на децата си. Скрит зад едно дърво, той ги огледа една по една, като търсеше познато лице, но не я видя.
В четири часа зазвъня звънец, вратите се отвориха и от тях се изсипа ято шумни момичета с бели ризи, алени сака и сиви плисирани поли, с ученически чанти на рамо. Те се затичаха по стъпалата право към майките си, сякаш привлечени от магнити.
Сам внимателно се вгледа в момичетата. Бяха на около пет, но как бе възможно това, щом Сам беше в Англия преди по-малко от шест години? И тогава видя малката си сестра да тича по стъпалата. Същата вълниста черна коса. Същите тъмни очи. Същата усмивка която никога нямаше да забрави. Идеше му да изтича при нея и да я грабне в обятията си, но остана замръзнал на мястото си. Момичето внезапно се усмихна смени посоката и се затича към майка си.
Себ впери поглед в жената, която го бе оставила като треснат при първата им среща. Отново му се прииска да извика, но и този път не го направи. Просто стоеше и гледаше как двете се качват в една кола и също като другите майки и деца поемат към дома. Миг по-късно изчезнаха от погледа му.
Себ стоеше зашеметен. Защо не му беше казала? Никога през живота си не се беше чувствал по-тъжен и по-щастлив. Трябваше да спечели сърцата и на двете, защото бе готов да жертва всичко, за да е с тях.
Тълпата се пръсна, последните деца отидоха при майките си и накрая Себ остана сам, все още стиснал букета червени рози. Пресече поредната улица и влезе през поредната врата с надеждата да открие някой, който може да му каже къде живеят те.
Тръгна по дълъг коридор, покрай класни стаи от двете страни, украсени с ученически графики и картини. Точно преди да стигне вратата с надпис Д-р Розмари Улф. Директор, спря да се възхити на портрет на дете, изобразяващ майка му. Спокойно можеше да е картина на Джесика отпреди двайсет години. Същите уверени движения на четката, същата оригиналност. Творбата беше съвсем друга класа от всички други изложени картини. Себ си спомни как бе вървял по друг коридор, когато бе десетгодишен, и бе обхванат от същото възхищение и желание да разбере кой е художникът.