— Какво обичате? — разнесе се строг глас.
Себ се обърна и видя висока елегантно облечена жена, която вървеше към него. Смътно му напомняше за леля му Грейс.
— Просто се възхищавах на картините — малко смутено каза той. Надяваше се, че английският му акцент ще я изненада, макар тя да не изглеждаше като жена, която може да бъде изненадана лесно. — А тази — добави Себ и посочи "Мама" — е невероятна.
— Така е — рече жената, — но пък Джесика е рядък талант… Какво ви е? — попита тя, когато Себ пребледня като платно, залитна и се опря на стената, за да запази равновесие.
— Добре съм. Нищо ми няма — каза той. След като се овладя. — Джесика ли казахте?
— Да. Джесика Бруър. Най-талантливата художничка, която е виждало училището, откакто съм директор, а дори не осъзнава колко е надарена.
— Точно като Джесика.
— Приятел на семейството ли сте?
— Не, познавах майка ѝ, когато учеше в Англия.
— Ако ми кажете името си, ще ѝ предам, че…
— Предпочитам да не го правя, госпожо директор, но имам една необичайна молба. — Строгият поглед се появи отново. — Бих искал да купя тази картина и да я взема със себе си в Англия, за да ми напомня за майката и дъщеря ѝ.
— Съжалявам, но не се продава — твърдо заяви д-р Улф. — Но съм сигурна, че ако говорите с госпожа Бруър…
— Това е невъзможно — каза Себ и наведе глава. Лицето на директорката омекна и тя се вгледа по-внимателно в него.
— По-добре да тръгвам — каза Себ. — Ще изпусна влака.
Идеше му да побегне, но краката му бяха така омекнали, че едва можеше да ходи. Когато вдигна глава да се сбогува, директорката още се взираше в него.
— Вие сте бащата на Джесика.
Себ кимна и очите му се напълниха със сълзи. Д-р Улф пристъпи напред, свали картината от стената и му я подаде.
— Моля ви, не им казвайте, че съм идвал — замоли се той. — Така ще е по-добре.
— Няма да кажа нито дума — отвърна д-р Улф и му протегна ръка.
Седрик Хардкасъл би могъл да прави бизнес с тази жена, на която не ѝ трябваше да подписва договор, за да спази думата си.
— Благодаря ви — каза Себ и ѝ даде цветята.
Тръгна си бързо, стиснал картината под мишница. Излезе навън и тръгна пеша. Какъв тъпак бе да я изгуби! Двоен тъпак. Знаеше, че трябва да се махне по-скоро от града, подобно на някакъв лош каубой от второкласен уестърн. Само шерифът щеше да знае, че е идвал.
— Юниън Стейшън — каза той, докато се качваше в поредното такси. Не можеше да откъсне поглед от "Мама“ и щеше да пропусне неоновия знак, ако не бе вдигнал случайно глава за момент.
— Спрете! — извика той. Таксито отби при тротоара и спря.
— Нали казахте, че сте до Юниън Стейшън. Дотам има още десет преки.
— Извинете, размислих. — Себ плати на шофьора, слезе и се загледа в знака. Този път без никакво колебание влезе в сградата и тръгна право към рецепцията с надеждата, че инстинктът му не го е подвел.
— Кой отдел ви трябва, сър? — попита жената зад бюрото.
— Искам да купя снимка на сватба, която вестникът ви със сигурност е отразил.
— Фотографският отдел е на втория етаж — каза тя и посочи стълбището. — Но по-добре да побързате, защото след няколко минути затварят.
Себ се понесе нагоре, вземайки по три стъпала наведнъж, и се втурна през летящата врага с надпис ФОТОГРАФИИ върху стъклото. Този път попадна на млад мъж, който поглеждаше часовника си. Себ не изчака да го заговорят.
— Вестникът ви отразил ли е сватбата на Бруър и Съливан?
— Нищо не ми говори, но ще проверя.
Себ закрачи нервно напред-назад, изпълнен с надежда и очакване. Накрая младият мъж се появи отново с дебела папка в ръце.
— Изглежда, сме я отразили — каза той и стовари папката на тезгяха.
Себ отвори бежовата корица и видя десетки снимки и няколко вестникарски изрезки, описващи радостното събитие — младоженец и булка. Джесика, родители, шаферки, приятели, дори епископ на сватбата, на която той трябваше да е младоженецът.
— Ако искате да изберете някоя снимка — каза младият мъж, — струват по пет долара едната и ще можете да ги вземете след два дни.
— Ами ако поискам да купя всички снимки в папката? Колко ще струва?