Алоис Микула
По следите на глигана
Покрай реката, през храсти и високи бурени, си пробива път запъхтян ловец. Той пристъпва след кучето, което упорито души следите на ранен глиган.
Животното не изглежда изплашено, макар да усеща, че животът му е в опасност. Дори и ранен, глиганът сякаш не чувства страх. Тича с равномерно темпо, като все гледа да се скрие от преследвача.
Бояр е по петите му. Навел е нос до земята, а от изплезения му напред език капе слюнка. С широко отворени очи, той едва допира с крака земята. Страстта на неговите предшественици, които в далечни времена са гонели дивеча на воля, оживява и пламва в кръвта му. Той приближава глигана и вече не е нужно да души следата със забит в земята нос. Острата миризма на подгоненото животно лъха на вълни право срещу муцуната му. Бояр тича и непрекъснато лае. Запъхтеният ловец спира и внимателно се ослушва. Той устремява поглед към мястото, откъдето долита силно джавкане. Ловецът предвидливо изчаква. Трябва да знае със сигурност в коя посока продължава гонитбата. После хуква натам с всички сили. Потта избива на челото му и се стича на вадички по гърба. На всяка цена трябва да бъде там, когато глиганът и кучето застанат един срещу друг.
Спира за миг и отново се ослушва. До ушите му достига силен лай. Минута тишина и отново лай. Цялата гора заехтява. Глиганът е застанал срещу кучето и го държи на разстояние от себе си! Бързо след него! Ръката стиска зареденото оръжие. Ловецът все по-отчетливо чува джавкането. Вече стига до гъстата млада гора, откъдето отново се обажда неотстъпният преследвач. Дърветата издигат плътна преграда пред очите му и ловецът хуква да заобиколи гората и да пресрещне животното в противоположния й край.
Глиганът е спрял в гъсталака и, както изглежда, кучето много не го тревожи. Върти уши ту наляво, ту надясно и шумно диша през ноздрите, усеща, че след кучето идва много по-опасният му неприятел — човекът. Заплашително изгрухтява и се впуска към кучето. Бояр енергично отстъпва, без да се уплаши. Дръпва рязко назад глава и притваря очи. Ушите му клюмват и той оголва острите си зъби. След миг отново заехтява оглушителното му джавкане. Кучето чака да се приближи господарят и от цевта на оръжието му с трясък на гръмотевица да лумне огън, след който глиганът да падне безжизнен. Човекът все още не идва. Глиганът вече е забелязал лекото мръдване около своето прикритие. Доловил шума от изпращяла под крака на ловеца клонка, той оставя кучето и отново се впуска в бяг.
Зад гърба му се разнася хрипливо джавкане от пресъхналото вече гърло на преследвача.
За ловеца е ясно, че гонитбата ще продължи, и той, ядосан, свива изпръхналите си устни. Отново забързва. Диша тежко, сърцето му бие лудо.
Минутите летят една след друга. Всъщност колко време трае това преследване? Започва да вали. Все по-често по лицето му и по листата на дърветата падат едри, студени капки. Тревата мокри краката на ловеца, от шапката му шурти вода и се стича от цевта на пушката надолу към земята. Вече целият е измокрен до кости. Дъждовната вода прониква през шапката и облива врата му, стича се под яката на ризата и потича на вади по гърба и краката му чак до обувките. По тялото не е останало нито едно сухо местенце, а дъждът се засилва все повече и повече. Пръска отгоре, отпред, отстрани — отвсякъде. Дрехите, напоени като гъба, тежат и изстудяват тялото му, но при бързото придвижване напред от тях се вдига па̀ра.
В същото положение се намират и кучето, и глиганът. Все пак за разлика от човека те имат предимството, че не мъкнат мокрите дрехи и обувките, пълни с вода, нито пък тежкото оръжие. Въпреки това и те тичат бавно и уморено. На животните също се отразява този безкраен бяг, това промъкване през гъсталаци и клони без секунда отдих. Мократа козина също им пречи. Вече съвсем рядко се чува и кучешкият лай.
Под тежестта на телата им твърдата преди това земя започва да пропада. Едрият глиган разтваря копита, за да разшири площта, на която стъпва, но и така затъва в калта. Следите му улесняват ловеца, когато той не чува кучето. Теренът става все по-хлъзгав и по-труден, но неуморният Бояр продължава гонитбата. Доста по-лек, той също затъва все по-дълбоко в тинята и с последни усилия върви напред. Стигат до обширно и почти непристъпно мочурище. Глиганът е добър плувец, но в тинята е още по-добър. Той се хвърля във водата, а из блатото се влачи, затънал почти до шия. Кучето плува след глигана без усилия, но в мочурището непрекъснато криволичи, като се стреми да се задържа по растящите нагъсто хлъзгави ракитови стъбла. Само така Бояр няма да потъне. Под тежкото тяло на глигана клоните се чупят, но за кучето те са опора. Двете животни напредват бавно и с еднакъв страх. По-зле е за ловеца, който не може да ги последва. Той заобикаля мочурището с надежда, че ще ги посрещне от противоположната страна.