Още с първите крачки се залюлява и дрехата му се закачва в един бодлив храст. Дръпва я силно, за да се освободи, платът изпуква и от зейналата дупка просветва одрана и окървавена кожа. Чувайки кучешкия лай, ловецът забравя своите мъки. Напряга починалите през нощния сън мускули и с нова енергия продължава гонитбата. Уморените крайници подсъзнателно се подчиняват на волята и сетивата инстинктивно възприемат. След малко ловецът чува желания звук на попадналото в опасност животно и разбира, че само след миг глиганът вече няма да може да се помръдне от мястото си и че няма да се измъкне жив от преследвачите си. Нова надежда обзема ловеца — ще настигне глигана и ще го застреля.
С широко разкрачени крака и с поотворена зурла, изплесканият с кал глиган стои пред кучето и диша тежко. Изтощен, Бояр също едва се крепи на краката си и уморен се отпуска на земята. Трябва да изчака господаря, трябва да издържи и непрекъснато да лае, за да сочи мястото, където задържа глигана! На дълги интервали неговото приглушено джавкане оглася простора. Това го изтощава до крайност. Колко още ще издържи така?
Трябва да издържи! Мъчи го жажда, от изплезения му език се стичат капки. Гърлото му е пресъхнало, прегракналият лай заприличва на хриптене, но ловецът все още го разпознава и тича, ориентирайки се по него.
Господарят се промъква през храстите и ако не долови джавкането, търси следите, оставени от глигана. Щом ги забележи, радостен тръгва по тях, но в гъстата млада гора те отново изчезват. Спира и изчаква да чуе следващото изджавкване. После по слух се приближава. Стига огромния дъб в края на малкото сечище, мястото му се струва познато — край на лутането, вече точно знае къде се намира. До ушите му достига прегракналият лай на Бояр. Преценява разстоянието и мислено вижда мястото, където са се спрели двете животни. Представя си глигана свит в ямата между дебелите корени на стария пън. Целият е скрит, само главата му с оголени и лъскави като слонова кост бивници заплашително стърчи от скривалището. Срещу него в тревата лежи вярното куче. Никой не мисли за бягство — той, ловецът, трябва да реши всичко. Ще изпрати смъртоносния изстрел точно в центъра на челото на глигана. Само че най-напред трябва да го намери, за да изпълни намерението си. Близкият край на това тежко издирване му вдъхва бодрост. Още малко и ще стигне.
Пълзи бързо, но предпазливо. Само след няколко минути цевта на пушката му ще даде смъртоносния изстрел. Все пак трябва да се доближи до глигана незабелязано, без той да го подуши. Но как да разбере дали върви правилно, точно срещу вятъра, когато в гората не се помръдва нито едно листенце и не полъхва дори лек ветрец? Ще навлажни пръста си и тъй ще усети от коя страна вее хлад. Допира показалец до устните си, но те са тъй изпръхнали, че пръстът остава сух. Опитва се да го намокри във влажните листа. Отникъде не чувства полъх на вятър, а добре знае, че рано в гората въздухът никога не е напълно спокоен. И най-нежният ветрец би могъл да го издаде и тогава огромните му досегашни усилия отиват напразно.
Изважда клечка кибрит — по пламъка ще се ориентира, но за проклетия всички клечки до една са мокри. Оглежда сечището и изведнъж очите му светват: забелязва прецъфтял горски спореж и откъсва пухената главичка. Крайчетата й са мокри, но щом ловецът я духва, малкото облаче литва във висините и бавно, с едва забележимо отклонение, се понася в посока към преследвания глиган. Значи вятърът е неблагоприятен — не може ловецът да върви точно към животното. За щастие то е още доста далеч, тъй че няма да го изплаши преждевременно. Не му остава нищо друго, освен да заобиколи и да го хване от другата страна.
Ловецът се оглежда наоколо и предпазливо тръгва, но едва направил няколко крачки, той нагазва в блатисто място, през което е невъзможно да се премине безшумно. Краката му затъват до глезените в тинята и тъй цамбуркат и жвакат, че трябва да се откаже от този път и да заобиколи от другата страна. Напредването върви бавно и мъчително, а на всичко отгоре навлиза из едни гъсти тръни, които разкъсват дрехите и разкървавяват тялото му. Ръцете вече нищо не усещат, целите са изподраскани и покрити с рани, но все още държат здраво и притискат към гърдите огнестрелното оръжие. Ловецът заобикаля непроходимите места и спира близо до глигана. Там изчаква. Притихва като дебнещ хищник, само очите му святкат. Някаква голяма сянка мръдва в храсталака. Струва му се, че вижда и движение. Кляка и стъпка по стъпка запълзява надолу. В този миг дочува ясно примлясване в тинята и веднага след това — прегракналия кучешки лай. Глиганът отново се съвзема и побягва. Ловецът тръгва след него. Препъва се, не усеща краката си, движи ги механично. Полуотворената му уста е изкривена, едва си поема дъх. Изглежда, вече няма сили. Спира и разтърква очите си, покрити сякаш с мъглива завеса. Клепачите му са подпухнали, брадата е увиснала. Отново спира и търка очи. Изведнъж като от хиляди искри пред него лумва огън на разстояние от около една ръка. Всичко пред него пламва в ослепително жълто сияние. Ловецът ляга върху земята, трябва да изчака, докато светлината изчезне. Това е от напрежение, от крайна изтощеност, мисли си той. Едновременно усеща болки във всеки мускул, във всяка ставичка и кост. Няма я предишната гъвкавост, цялото тяло е обзето от тъпа болка. Легнал по корем, той с мъка се обръща на гръб — така по-добре ще изпъне крайниците си и ще поотпусне изтощените мускули. Оглежда се и погледът му спира върху прекрасните тъмносини плодове на къпината, растяща съвсем наблизо — само да протегне ръка, и ще ги стигне. Храстът е отрупан с тях. Ловецът досега не е забелязал красотата на бодливите му издънки, обсипани със сочни плодове. С голямо усилие той се навежда и пълзейки на колене, се премества по-наблизо. Не усеща острите като игли тръни и къса плодовете с пръсти. Напълва длан, изсипва ги в устата си и ги смачква със зъби! Хладният и сладък, приятно кисел сок навлажнява изпръхналия му език и небцето. Колко е вкусно! Мъжът лази на колене около храста и дърпа плодовете му, налети със сок. Целият се изподрасква, но в жилите си усеща как прииждат нови сили. Ловецът става. Ослушва се.