Слънцето вече е високо в небето, денят напредва. А кучето и преследваният глиган нито се виждат, нито се чуват. И верният Бояр е изтощен до крайност, но не бива да изгуби от поглед глигана! Двете животни, преследващото и преследваното, усещат, че силите им вече свършват. Глиганът свикна на непрекъснатото джавкане и престана да му обръща внимание, но вкочанените му крака вече не го слушат, всяко движение е непоносимо болезнено. Само калта ще им помогне.
Види ли някоя локва, глиганът цопва в кея и опръсква с кал всичко наоколо. Водата е така приятно студена! И да си пийне от нея може, какво като е кална. Потапя зурла в гъстата локва и слабините при хълбоците му ускорено тупкат. И отново се повтаря вчерашното дебнене — Бояр и глиганът лягат един срещу друг и всеки следи движението на другия. Бояр неуморно, макар и по-рядко, все още надава своя хрипкав лай. Вярва, че господарят ще го чуе.
Наближава втората нощ, откакто е започнала гонитбата. Ловецът с последни сили се влачи напред и вижда схлупената къщурка на горския пазач, използвана от ловците. Запътва се към нея — там ще си почине през нощта. И утре е ден.
По пътя попада на пресен животински тор, вижда следите на глигана, а след тях и тия на Бояр. Явно не са далеч, но ще ги остави в ръцете на съдбата. Стига до дъсчената къщурка и се промъква вътре. Капаците на прозорците са спуснати. Тъмно е и той по памет започва да търси кибрит по полицата до вратата. Напипва го, запалва малката газена лампа и излиза с каничката до близкия извор за вода. Запалва огън и слага вода за чай. Всичко е на мястото си — тенекиената съдинка е пълна със захар, има половин кутийка с чай и дори цял пакет сухар. Сърба на глътки подсладената, още вряла, ободряваща течност и по тялото му се разлива приятна топлина. Намокря парче сухар и бавно преглъща. После се изляга върху постлания с ухаещо сено нар и мигновено заспива.
Навън е непрогледна нощ, когато ловецът се събужда от драскане по вратата. Дочува слабо скимтене. Бързо отваря на изтощеното куче, което и тук го е открило. Кляка до него, гали го и ласкаво му говори. После му дава захар, много захар, намокрена с вода, и размекнат сухар, взема го при себе си на мекото, топло сено и го завива с якето си. След миг и двамата потъват в дълбок сън.
Когато се събуждат, навън все още е сивкав мрак. Ловецът не се бави и веднага напуска хижата. Заедно с кучето предпазливо се промъква към глигана като по предварителна уговорка. Започва да се развиделява, когато кучето подушва глигана. То ляга, ловецът сяда до него и чакат утрото. Набрали сили, отдъхнали си, лесно ще издържат на тази стража. Ловецът устремява поглед в посока към мочурището, където кучето още души. Спокойно е, от дъжда няма и следа, настъпва хубав ден. Веднага щом първите лъчи на изгряващото слънце блясват върху мочурището, ловецът забелязва раздвижване в тинята — някаква голяма черна маса се надига и той ясно разпознава тялото на глигана. Бояр се разтреперва, следи всичко, както му заповядва вроденият инстинкт. Остава легнал неподвижно и няма да допусне да бъде разкрит. Ловецът съвсем бавно вдига оръжието и се готви за стрелба. Но какво става с него? Поглежда изтръпналите си ръце и изненадан разбира, че те треперят. После усеща как треперенето обхваща цялото му тяло и преминава в треска. Да не би тъй страшно да го раздрусва ловната треска, която досега не е познавал? Или пък започва истинска треска от изстиването? Така или иначе, трябва да се овладее! Напрягайки волята си до краен предел, той вдига оръжие и се прицелва. Ушите му пищят, когато натисва спусъка, и след изстрела пред очите му се завъртват червени кръгове. Тялото му се разтърсва от резкия тласък на пушката. А глиганът? Ловецът нито чува, нито вижда. Бояр, който не сваля очи от него, забелязва, че изстрелът не е достигнал целта, и веднага хуква след препускащото животно.