Обърна се пак към охранителите. Каквото и да знаеха, то явно засягаше само него, иначе щяха да спрат всички да заминат. Той отговаряше за студентите си, трябваше да им осигури време, независимо какво щеше да му струва това лично на него. И като го осъзна, го обзе пълно спокойствие.
- Не разбирам какво имате предвид - каза той.
- Напротив, разбирате.
- Уверявам ви, че не е така.
Двамата се спогледаха.
- Може ли да видим паспорта ви?
Той извади документа от джоба си заедно с бордната карта. Охранителите го прелистваха известно време. Грифин отново се огледа. Залата беше празна и изходът се затваряше. Студентите се бяха качили на борда. През него премина топлата вълна на облекчението и студената тръпка на самотата. Ябълков пай и сладолед.
- Често идвате в Египет. - Това беше твърдение, а не въпрос.
- Археолог съм.
Двамата охранители отново се спогледаха.
- Предполагам, че сте наясно с наказанията за незаконно изнасяне на антики от страната?
Грифин се намръщи. За много неща беше виновен, но не и по това обвинение.
- Какви ги приказвате?
- Хайде де - подразни го единият. - Знаем всичко.
- Всичко ли? - И изведнъж го осени, че те нищо не знаят, че просто налучкват.
- Можем да ви помогнем - предложи единият. - Липсва ви документ. Ние ще се погрижим за него. Платете ни и се освобождавате от всички грижи.
Облекчението беше толкова силно, че Грифин почти се свлече в стола. Изнудваха го за пари. След цялото това напрежение се оказа, че става въпрос за най-обикновен рекет.
- И за каква сума говорим?
- Сто долара - каза единият.
- Сто долара на човек - намеси се другият.
- И ще мога да си хвана полета?
- Разбира се.
Дори не се ядоса, докато им даваше парите. Стори му се, че са посланици на висша сила, сякаш плащането беше някакво изкупление. А това означаваше, че все още има време да се погрижи за всичко. Да заведе студентите си у дома, да се увери, че Клеър е добре, да направи нещо с живота си, което да го накара да се гордее със себе си. Отброи десет двайсетдоларови банкноти и добави една бакшиш.
- За вашата приятелка на гишето за чекиране - каза той. След това излезе през вратата в залата за заминаващи. След облекчението, което изпита, вървеше по-наперено.
IV
Нагиб намери капитан Халид Осман в службата му, чакаше бурята да свърши и слушаше как хората му си бъбрят, докато си подаваха наргиле с тютюн с аромат на мед.
- Пак ли ти - намръщи се Халид. - Какво има пък сега?
Нагиб затвори вратата след себе си, за да изолира шума от бурята. Изтупа от ръкавите си капките на пода.
- Неприятна нощ - отбеляза той.
- Какво искаш? - попита Халид и се изправи.
- Опитах се да се обадя по телефона - каза Нагиб и посочи към прозореца.- Няма сигнал. Знаеш как е с мобилните връзки.
Халид стисна челюсти и сложи ръце на кръста.
- Какво искаш?
- Нищо. Нищо особено поне. Само да ви поздравя, момчета. Получихме доклад.
- Какъв доклад?
Нагиб вдигна вежди. Изглеждаше толкова развеселен от това, което се канеше да им каже, колкото и те щяха да бъдат, като го чуят.
- Някакъв местен чувал гласове.
- Какви гласове?
- Мъжки - кимна Нагиб. - Женски. Гласове на чужденци.
- Къде?
- Не разбрах точно къде. Не познавам добре района. А и човекът не беше най-добрият свидетел. Но някъде в Амарна.
- И какво се очаква от нас?
- Нищо - каза Нагиб. - Но като се има предвид какво се случва напоследък, ще се наложи да поогледам.
Халид го гледаше недоверчиво.
- Смяташ да излезеш в това време?
Нагиб се засмя от сърце.
- Да не съм луд? Не, не, не. Но ако нямате нищо против, момчета, смятам да го доведа тук утре. Може да ни покаже мястото. Каня ви да дойдете с мен, ако искате. Знам, че не е кой знае каква информация, но с тези заложници и всичко останало...