- Разбира се - кимна някак притеснено Халид. - Утре сутринта. Няма проблем.
- Благодаря - отвърна Нагиб. - Значи до сутринта.
50.
I
Капитан Халид Осман стисна юмруци, докато гледаше, изправен до прозореца, как Нагиб се отдалечава с колата си. Когато задните му светлини изчезнаха в бурята, той се обърна към Фейзал и Абдула.
- Гласове - произнесе той ледено. - Някой бил чувал гласове. Мъжки. Женски. Гласове на чужденци. Обяснете ми, моля.
- Сигурно е някаква грешка, шефе - оправда се Абдула и отстъпи. - Съвпадение. Туристи. Журналисти.
- Да не би да ми казваш, че сте пуснали туристи и журналисти да се мотаят там?
Абдула сведе поглед.
- Не, шефе. Но може да са се промъкнали, докато... - Той замълча, усети, че увъртанията не минават пред шефа му.
Халид скръсти ръце и започна да мести погледа си от него на Фейзал и обратно.
- Не свършихте каквото ви наредих, нали?
- Напротив, шефе - каза Абдула. - Кълна се, че го свършихме.
- Убихте ли ги?
Абдула леко побледня.
- Да ги убием ли, шефе? - И преглътна. - Не си ни нареждал да ги убиваме.
- Какво?
- Каза да им запушим устите, шефе - намеси се Фейзал. - Точно това и направихме.
Изражението на Халид стана каменно.
- Значи им запушихте устите? И как точно го направихте?
- Подредихме гредите над шахтата - обясни Фейзал. - И ги покрихме с одеяла и чаршафи. Не е възможно някой да ги е чул.
- Но ги е чул - изтъкна Халид. - И утре сутринта полицията ще ги търси. Ще чуят гласовете им. - Приближи лицето си до лицето на Фейзал. - Всички ще загазим, защото не сте изпълнили заповедите ми. Как ви изглежда това? Кара ли ви да се чувствате горди?
- Ще се върнат чак утре сутринта - обади се Насър.
- Да - съгласи се Халид. Това беше първото смислено нещо, което някой казваше. Погледна си часовника. Имаха време. - Вземете кирки и въжета - нареди той. - И всичко необходимо, за да отворим и след това отново да затворим залата. - Докосна инстинктивно своя „Валтер“. Колкото и да го обичаше, не беше най- подходящото оръжие за предстоящата задача. Отвори шкафчето си, взе две от гранатите, които си бе донесъл за спомен от армията, и ги закачи на колана си. - Хайде - извика гневно и отвори вратата към вилнеещата буря. - Имаме работа за вършене.
II
Водата вече бе стигнала до брадичката на Лили. Трябваше да отметне назад глава, за да може да диша. Лявата ръка я болеше от тежестта на Гейл, която все още дишаше, но не бе дошла в съзнание. Прегърна я с дясната си ръка. Изкачи се колкото можа върху островчето, но то бавно се размиваше от водата. Изхлипа от страх и самота.
Бързо настъпваше мигът, в който щеше да се наложи да избира. Вероятно можеше да се отпусне на повърхността и да се хване за малките издатини във варовиковата стена, но тогава нямаше как да продължи да придържа Гейл. И без това беше прекалено изтощена. А колкото по-дълго я държеше, толкова повече безценни сили хабеше. Единственият разумен избор беше да я пусне. Никой нямаше да види. Никой нямаше да разбере. Дори и някой да научи какво е направила, нямаше как да не се съгласи с избора ѝ.
„Добре - каза си тя. - На десет.“
Пое дълбоко дъх и започна да брои на глас. Но млъкна на седем, защото осъзна, че не може да го направи. Просто не можеше.
Поне не още.
Не още.
III
Нагиб наблюдаваше как Халид и хората му тръгват към местната Долина на царете с пикапа си. Беше изпълнен със задоволство, че първата част от плана на Нокс мина толкова добре. Извади мобилния си телефон и се обади на шефа си.
- Пак ли ти! - въздъхна Гамал. - Какво има пък сега?
- Нищо - каза Нагиб. - Слушах какво говорят по радиостанцията. Случайно да издирваш един западняк беглец?
- Разбира се, че го издирвам. Знаеш много добре.
- Мисля, че е тук. Висок западняк, на около трий- сет-трийсет и пет години. С доста пострадало лице.
- Той е! Той е! Къде е?
- В един пикап заедно с други хора.
- Кои?
- Не видях. Забелязах обаче, че тръгнаха към местната Долина на царете.
- Тръгни след тях, чу ли? - извика Гамал. - Ще дойдем веднага щом можем.
- Благодаря. - Нагиб прекъсна връзката и кимна на Тарик, който седеше на предната дясна седалка с автомат „Калашников“ в скута.
- Всичко наред ли е? - попита Тарик.
- Всичко е наред - потвърди Нагиб.
Тарик се ухили, свали прозореца и даде знак на сина си Махмуд, който седеше зад волана на пикапа, натоварен с десетина доброволци, всичките въоръжени до зъби и нямащи търпение да си го върнат на Халид.