- Ехнатон и Нефертити? - произнесе скептично Лили.
- Само си представи - предложи Нокс. - Живееш в Амарна. Това е твоят рай, твоят Едем, твоята Обетована земя. Сигурна си, че нищо не може да се обърка, защото това е земният дом на единствения истински Бог, а ти си под неговото покровителство. Но нещо вземе, та се обърка. Изгонват те, принуждават те да бягаш посред нощ, да напуснеш Египет. Как е възмож- но? Единственото обяснение е, че си ядосала своя Бог, че по някакъв начин си го разочаровала. Кълнеш се, че повече няма да го допуснеш. Подновяваш споразумението. И в отплата Бог ти дава нова Амарна, нов Едем, нова Обетована земя. Но този път не в Египет. А в Ханаан.
Минават десетилетия. Векове. Хората от преселението се разпръсват по различни поселища и племена, всяко от тях има собствена идентичност, въпреки че всички ги свързва бягството от Египет. Предават историите си от баща на син, така с годините постепенно се сливат с разказваческата традиция и се смесват с местния фолклор. След стотици години не само не можеш да разбереш какво наистина се е случило, но дори не можеш да научиш нищо от фолклора на съседите, които описват същите събития.
Тогава се появяват вавилонците. Те побеждават израилтяните в битка, унищожават храма им и ги пращат в изгнание. Така отново те се затварят в себе си и започват да се чудят как е възможно такава беда да сполети избрания от Бога народ. Вглеждат се в наследството си за отговори, събират различните традиции, комбинират ги с любимите си месопотамски и хана- ански митове, за да създадат един епос за Адам и Ева, Аврам и Мойсей, всички тези преходи между Египет и Ханаан, всичките Едеми, Обетовани земи и Нови Йерусалими. Но се оказва, че тези истории не са за многобройни първоотци, епохи и места. Те са за един-единствен патриарх, една епоха, едно място. Те са за Ехнатон и Амарна.
- Не е възможно - промълви тихо Лили.
- Знаеш ли, че Ехнатон е насърчавал другите владетели да му подаряват екзотични животни? Държал ги е тук. Цялото поле около Амарна е било наводнявано по време на ежегодните разливи на Нил. Животните е трябвало да бъдат товарени на салове. Това да ти напомня на някоя библейска история?
- Не е възможно.
- Когато Адам и Ева заживели в Пещерата на съкровищата, Бог им дал тяхната първа собственост: злато, тамян и смирна. Дори знаем колко злато са получили. Седемдесет рода. Което е странно, защото родът не е мярка за тегло, а за дължина. Около пет метра. Колкото всяко от тези стъпала.
- Значи седемдесет рода се равняват на триста и петдесет метра - пресметна Лили.
- Да.
Проходът пред тях свършваше в друго помещение, златната ивица изчезваше в подножието на отсрещната стена.
- Какво разстояние сме изминали според теб? - попита тя.
- Предполагам, че около триста и петдесет метра.
III
Халид се приближи до Фейзал на дъното на шахтата и надникна към новооткрилото се помещение. Труп на мъж плаваше с лице към водата. Той вдигна главата му за кичур кървава коса. Беше Стафърд, телевизионният журналист. Един беше мъртъв, оставаха още трима. Остави трупа и вдигна в пълна готовност фенерчето и автомата си. Изгази през помещението и навлезе в прохода.
- Е? - сопна се той на Фейзал, който изоставаше. — Идваш ли или не?
- Хайде да се махаме оттук - каза умолително Фейзал. - Все още имаме време.
- И после какво?
- Как какво? Изчезваме.
Халид се поколеба. Нов живот някъде, където никой не го познаваше. Порт Саид. Асуан. Или Судан и Либия. Беше много лесно да си купиш нова самоличност, стига да имаш връзки и да си готов да плащаш рушвети. Но новата самоличност беше само началото. А перспективата да започне отначало в нова страна без нищо зад гърба си го потисна.
Ако сега си тръгнеше, щеше завинаги да си остане беден. Не можеше да живее в бедност. Беше роден за големи дела. И те бяха толкова близо. Поне трябваше да види какво има в края на този проход.
- На финала сме - изтъкна той. - Повярвай ми. Никой няма да разбере. - Усмихна се окуражително, след това се обърна с гръб към Фейзал и продължи напред. Знаеше, че той е слаб, ще се пречупи и ще го последва.