- Да говоря с ръководителя на експедицията.
- Имаш предвид господин Грифин?
- Ако така се казва.
- Имаш ли уговорка?
- Това е господин Тауфик - каза Нокс и посочи Омар. - Той е началник на Върховния съвет в Александрия и иска за говори с ръководителя на експедицията. Съветвам те да го известиш, че сме тук.
Охранителят впи очи в Нокс, но след като Нокс не извърна поглед, той се изправи, обърна се с гръб към него и заговори приглушено по радиостанцията си.
- Много добре - изрече дрезгаво, след като приключи. - Вървете по тази пътека до края ѝ, без да се отклонявате. Изчакайте до бараката. Господин Грифин ще ви посрещне там.
- Е? - попита Омар. - Знаем ли къде са живели твоите терапевти?
- Не точно - призна Нокс. - Филон ни дава някои данни обаче. Например съобщава, че поселището им е разположено върху плато, до което достига морският бриз. И че живеели достатъчно близо един до друг, за да се защитават от нападатели, но и достатъчно далеч, за да са сами с мислите си. О, да, и още нещо ни съобщава.
- Какво?
Двамата стигнаха до върха на малък хълм. Пред тях се появи дървена барака с платнен навес, пред която бяха паркирани два разнебитени бели пикапа и един джип. В далечината се синееше голямото александрийско езеро. Нокс се обърна към Омар с лека усмивка на лице:
- Че поселището им е било на южния бряг на езерото Мареотис.
4.
I
Лили Остър се взираше мрачно през прозореца на джипа, докато Гейл напредваше бавно през тесните виещи се алеи на пазара в Асют. Само от два дни беше на първата си истинска задгранична мисия и вече беше развалина. Стисна юмруци и ноктите й оставиха сърповидни следи в дланта. „Стегни се, момиче - каза си тя. - Временни неприятности, нищо друго.“ Работата ѝ беше да се справя с неприятностите и да продължава нататък. Ако не успееше, значи трябваше да си търси друга професия. Насили се да се усмихне, първо с устни, а след това и с очи, и се наведе между двете предни седалки.
- Значи ти си Гейл Бонар? - попита тя с цялата жизнерадост, на която беше способна.
- Да - потвърди Гейл.
- Звъннах на Фатима от влака - продължи Лили. - Тя каза, че ще ни посрещнеш. Много ти благодаря, че ни измъкна. Мислех, че сме загубени.
- За нищо — отвърна Гейл.
- Аз съм Лили, между другото. Лили Остър. И, разбира се, познаваш нашата звезда Чарлз Стафърд.
- Проклети маниаци! - промърмори Стафърд. - Какво им има на тези хора?
- В момента тук е доста напрегнато. Две млади момичета бяха изнасилени и убити. И двете бяха копти. Това са египетските християни.
- Знам кои са коптите, благодаря - процеди Стафърд.
- Горките момичета - въздъхна Лили, докато се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. Погледът ѝ инстинктивно се насочи към бузата ѝ. Лечението с лазер беше постигнало точно това, което брошурата обещаваше - беше превърнало кървавочервеното ѝ родилно петно в едва забележимо кафеникаво облаче. Но тя беше открила неприятна истина за обезобразяването: когато живееш дълго с него, то става част от теб, част от личността ти. Все още се чувстваше грозна, независимо какво ѝ казваше огледалото. - Защо е толкова важно, че са били копти?
- Последния път, когато се случи подобно нещо, полицията арестува стотици копти. Това предизвика доста търкания със Запада. Решиха, че е религиозна дискриминация - мюсюлмани срещу християни. Макар че не беше. Просто полицията така разследва по тези земи. Прибират най-близките хора на жертвите и ги бият, докато някой не проговори. Но този път вместо да арестуват други копти, те използваха убийствата като извинение да затворят местните агресивните мюсюлмани и да пребият тях. И близките им обвиняват хора като нас за това. Този следобед има голяма протестна демонстрация в града.
- Страхотно - кимна Стафърд. Бързо губеше интерес. Обърна се към Лили. - Колко багаж загубихме?
- Мисля, че бяха само дрехи - отвърна тя. - Спасих оборудването.
- Предполагам, че моите дрехи.
- И на двамата.
- И какво ще облека сега за пред камерата?
- Ще ти намерим, не се безпокой. - През последните няколко дни всичките ѝ усмивки бяха насила. Така ставаше, когато работиш със Стафърд, особено когато колегата ти напуска в последния момент. Снощи на вечеря Стафърд не спря да говори за последното си пътуване до Делфи. Gnothi Seauton - казвал оракулът. Опознай себе си. Стафърд се бе облегнал на стола и твърдеше, че това е неговата рецепта за пълноценен живот. Тя, без да иска, се изсмя и изстреля порой от малки капчици вино върху покривката на масата. Никога не беше виждала човек с такава погрешна преценка за себе си, а в същото време той постигаше огромни успехи и беше щастлив. Беше истински нарцис и непоколебимо вярваше в красотата и величието си. А и хората го обожаваха! Хората са толкова глупави, приемаха всеки за такъв, за какъвто им се представяше. Тя се обърна към Гейл. - Фатима каза, че ще дойдеш с нас утре. Много мило от твоя страна.