- Утре ли? - намръщи се Гейл. - Как така?
- Тя не ти ли спомена?
- Не - отвърна Гейл. - Защо? Какво става?
- Ще снимаме в Амарна. Водачът ни изчезна, не знаем къде е.
- Прав му път - промърмори Стафърд. - Беше нагъл.
- Затова трябваше да пътуваме с влака - обясни Лили. - Твоята шефка каза, че ще дойдеш с нас. Но очевидно нещо е изникнало. Наистина сме в безизходица. Имаме нужда от специалист, който да говори пред камерата, но това не е най-важното, макар че би било прекрасно. По-лошото е, че нито един от нас двамата не говори арабски. Документите ни са наред, но не знам нищо за това място. Всяка страна си е различна, нали така?
- Ще поговоря с Фатима, когато се върнем - въздъхна Гейл. - Сигурна съм, че ще измислим нещо.
- Благодаря - каза Лили и стисна рамото на Гейл.
- Страхотна си. - Почувства лек пристъп на срам, но веднага го потисна. Това беше един от скритите бичове на грозотата - никой не искаше да ти помага; трябва да търсиш други начини, за да постигнеш каквото искаш: подмазване, пазарлъци, подкупи, оставяш се на милостта на другите.
Колата спря. Лили погледна през предното стъкло. Пътят пред тях беше блокиран от метални барикади, редици полицаи от частите за борба с безредиците в черни униформи и шлемове и протестиращите - гневни млади мъже в роби, жени в хиджаб, открили само изящните си овални лица, и напълно забулени жени. Сладък копнеж прободе Лили под лъжичката. Като момиче завиждаше на мюсюлманките, които можеха да се крият зад своите бурки.
- Извинявам се за въпроса - промърмори тя, - но сигурна ли си, че това е верният път?
II
Нокс и Омар чакаха Грифин облегнати на джипа.
- Маха каза, че тези дупки от куршуми са заради Александър - отбеляза Омар, докато опипваше изкърпената броня. - Нали не са?
- Боя се, че са.
Омар се засмя.
- Ама и ти един живот живееш, Даниел!
- Така си е. - Той се наведе и огледа земята. Разкопките бяха на малко варовиково възвишение, по което почти нямаше пръст, не ставаше за земеделие и беше недокоснато от индустриализацията и строителните предприемачи. Ако в древността тук са живели хора, имаше голяма вероятност следите от тях да са оцелели. Чу стъпки и вдигна глава. Иззад бараката се появиха двама мъже на средна възраст. По дрехите и косите им имаше прах и паяжини.
- Господин Тауфик - каза първият, протегна ръка и под мишницата му се показа тъмен кръг от пот. - Разбрах, че сте станали шеф на Върховния съвет по антиките в Александрия. Честито!
- О - отвърна Омар. - Временно заемам тази длъжност.
- Познавам, разбира се, предшественика ви. Каква ужасна трагедия - да загубим толкова достоен човек толкова млад.
- Да - съгласи се Омар. И посочи към Нокс. - Нека ви представя моят приятел господин Даниел Нокс.
- Даниел Нокс? - попита мъжът. - Който се прочу с гробницата на Александър?
- Да - призна Нокс.
- За нас е чест - отвърна вежливо новодошлият и му стисна ръката. - Аз съм Мортимър Грифин. Ръководител на експедицията. - Сетне представи придружителя си. - А това е преподобният Ърнест Питърсън.
- Експедицията си има собствен свещеник? - удиви се Нокс.
- Тук всъщност се провеждат учебни разкопки - обясни Грифин. - Повечето от участниците са много млади. За първи път са далеч от дома си. Родителите им са по-спокойни, като знаят, че ще имат морален наставник.
- Разбира се - каза Нокс. Протегна ръка на Питърсън, но той продължи да стои със скръстени ръце и да го гледа втренчено с непроницаема усмивка на лицето.
- Е, какво можем да направим за вас, господа? - попита Грифин, като се направи, че нищо не се е случило. - Дошли сте чак дотук без предварително уговорена среща. Сигурно е важно.
- Да - потвърди Нокс. - Започва да ми се струва, че наистина е важно.
III
Стафърд въздъхна шумно, когато Гейл спря колата пред бариерите.
- Не ми казвай, че сме се загубили.
- Трябваше да ви изведа далеч от гарата - каза отбранително Гейл. Наведе се напред. Заради късното следобедно слънце, което грееше досадно право в очите ѝ, не виждаше почти нищо през прашното предно стъкло. Не се знаеше кога ще свърши протестната демонстрация и кога ще махнат барикадите. Не че имаше значение. Тя направи сложна маневра, за да обърне колата по тясната уличка, и пое обратно през пазара. Излезе на площада пред пълната с хора гара, а трафикът и пешеходците, които изскачаха от всички страни, я принудиха да намали почти до пет километра в час, докато си пробиваше път през тълпата.