- Но не осъзнаваш ли...
- Чуй ме - прекъсна го Питърсън. - Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. Първо, иди да говориш с египетските работници. Някой от тях е откраднал капака. Поискай от колегите му да го предадат.
- Никога няма да го направят.
- Разбира се, че няма. Но използвай тази молба като извинение да ги пратиш да си ходят, докато завърши разследването. Трябва да ги разкараме от разкопките.
- О, добра логика.
- След това се обади в Кайро. Обясни ситуацията на приятелчетата си и им кажи, че ни трябва подкрепа. Напомни им, че ако някой започне да рови, няма как да скрием имената им. След това извади всичко, което може да ни създаде проблеми, от склада и задното подземие и го прибери засега в катакомбите.
- А ти? Ти какво ще свършиш?
- Божиите дела, братко Грифин. Божиите дела.
Грифин пребледня.
- Нали не смяташ сериозно да продължаваш?
- Забрави ли защо сме тук, братко Грифин?
- Не, преподобни.
- Тогава какво чакаш? - Питърсън изгледа презрително Грифин, който се отдалечаваше. Човек с ужасно слаба вяра. Но когато изпълняваш Божията воля, се налага да ползваш каквото имаш подръка. Изкачи се на едно каменно възвишение. Наслаждаваше се на стегнатите си бедра и прасци, на топлината на залязващото слънце по голия му тил, на дългата си красива сянка в пясъка. Не вярваше, че Египет може да му хареса толкова, и то когато беше далеч от църквата, паството и дома. Но светлината тук беше особена, сякаш също бе страдала в пламъците и се беше пречистила.
Пое дълбоко въздух, който изпълни дробовете му. Ранните християнски монаси бяха избрали това място, за да изпълнят Божията воля. Питърсън винаги бе смятал, че това е историческа и географска случайност. Но бързо разбра, че има и нещо друго. Това място беше дълбоко духовно и ставаше още по-духовно, колкото по-навътре навлизаш в пустинята. Усещаше се в палещото слънце, потта и тежкия труд, удоволствието от допира на водата до зажаднялата кожа и устните. Съзираше се в златистите очертания на дюните и трепкащите от жегата сини небеса. Чуваше се в тишината.
Той се спря, огледа се, за да се увери, че никой не го вижда, след това се спусна в трапа, в който преди две години откриха входа към шахтата. През първите два сезона позволи безпокойството на Грифин да го възпира, през деня правеха разкопки на гробището и старите сгради и чак когато египетските работници си тръгнеха, се отдаваха на истинската си работа. Но търпението му най-накрая свърши. По душа беше старозаветен проповедник, презираше идеята за божия пратеник като социален работник, лансирана от съвременните религиозни водачи. Неговият Бог беше ревнив, строг и взискателен. Той обичаше и опрощаваше всички, които му се отдаваха напълно, но изсипваше гняв и мъст върху враговете си и тези, които го разочароваха.
Питърсън нямаше намерение да разочарова Бог. Имаше една нощ, за да довърши свещената си мисия. И смяташе да се възползва по най-добрия начин от това време.
6.
I
- Сензация ли? - попита Гейл.
Стафърд се поколеба, но очевидно се гордееше с идеите си и искаше да я впечатли: нестандартният историк желаеше да се изфука пред традиционен академичен учен.
- Няма да ти кажа всичко - заяви той. - Но мога да споделя следното. Да, в почти всеки съвременен труд за Ехнатон се споменава за вероятна болест. Но само мимоходом. В бележка под линия. Посочват го и продължават нататък. Но аз не мисля, че е възможно просто така да подминем подобна идея. Ако е вярна, тя напълно променя нещата. Само си представи. Внезапно млад мъж се разболява от тежка, обезобразяваща и нелечима болест. И то не какъв да е млад мъж, а човек с неограничена власт, когото придворните подмазвачи смятат за жив Бог. Досещате ли се как тази случка би отприщила съвсем ново отношение към него? Жреците измислят съвсем нова теология, за да обяснят страданието му като благословия, а не като проклятие; художниците започват да представят уродството като красота. Ехнатон непрекъснато заявява, че никога няма да напусне Амарна, защото този град е духовният дом на новия му Бог - Атон. Но всъщност клетвите му звучат по-скоро като оправдания на уплашен младеж, който си търси извинения, за да не напуска дома си. Амарна е убежище. Хората в този град си знаят интереса и никога не биха го накарали да се чувства като изрод.
- Възможно е - каза Гейл.
- Не само е възможно - натърти Стафърд. - Болестта обяснява всичко. Всичките му деца умират млади.
Стигнаха края на обработваемите полета и през пътека, обградена от дървета, излязоха в откритата пустиня. Пред тях се простираха само дюни и високи пясъчни ридове.