Той приключи с пълненето на шахтата, утъпка пръстта и заличи всички следи. Време беше да тръгва. Бъдещето го плашеше. Беше прекалено стар за такива приключения, прекалено стар да започва от нулата. Искаше само да го оставят на мира да си изучава текстовете и да проумява същността на вселената. А тези самодоволни жестоки варвари му отказваха това право, за тях беше грях дори да мислиш. Четеше го в очите им, в удоволствието от грубата им власт. Те се наслаждаваха на злините си. Вдигаха високо ръце, сякаш кръвта по тях беше най-голямата добродетел.
Не носеше много багаж, само дрехи и малка торба с провизии, в кесията му имаше няколко монети. Не бе вървял и десет минути, когато видя нещо да блести над билото пред него. Отначало не се досети, защото бе потънал в мисли. Но после осъзна какво е. Факли. Приближаваха се от пристанището. Вятърът смени посоката си и той ги чу. Крещящи и пеещи мъже и жени, които се радваха на предчувствието си за нов погром.
Той забърза обратно натам, откъдето бе дошъл. Сърцето му биеше силно. Поселището им се намираше на нисък хълм над езерото. Стигна до билото и видя отблясъците, които идваха от всички страни, приличаха на току-що запалена жертвена клада, пламъците лазеха по дървата. Чу вик вдясно от себе си. Един покрив пламна. Втори, после трети. Домовете им! Животът им! Врявата се усили и се приближи. И това противно крещене! Тези хора си обичаха работата. Той се огледа, търсеше път за бягство, но от всички страни факлите го връщаха обратно и го затваряха в капан.
Най-накрая се чу крясък. Забелязаха го. Обърна се и побягна, но старите му крака не го слушаха, макар да знаеше какво наказание го очаква при залавяне. И тогава те се скупчиха около него, лицата им бяха пламнали от кръвожадност и той не можеше да направи нищо друго, освен да запази достойнство или да им се примоли за съчувствие. Може би като се събудят сутринта, постъпките им от нощта ще ги изпълнят с ужас и отвращение и това ще спаси другите.
Все пак е нещо.
Падна на колене върху каменистата повърхност и цялото му тяло започна неконтролируемо да трепери. Сълзите му закапаха. Започна да се моли.
1.
I
Улица „Баб Седра",
Александрия
Даниел Нокс крачеше на север по „Баб Седра“, когато видя глинената купа върху разпереното платнище на уличния търговец. Беше пълна с кутии кибрит и пакети бели салфетки, отстрани бяха облегнати арабски учебници. Сърцето му леко потрепна; това беше дежа вю. Бе сигурен, че и преди е виждал такъв съд. И то на интересно място. Отговорът на загадката се завъртя из ума му и после му се изплъзна. Предчувствието се изпари, остана само тревожността, не беше сигурен дали мозъкът му не му погаждаше номера.
Спря се, клекна и взе една крещяща пластмасова ваза с изкуствени жълти цветя, след това раздърпан учебник по география с разпадащи се страници. Остарелите топографски и демографски карти се посипаха по платнището като колода от ръцете на фокусник.
- Салаам алейкум - поздрави търговецът. Не беше на повече от петнайсет години, а дрехите му втора употреба, които бяха поне два номера по-големи, го правеха да изглежда дори още по-млад.
- Уа алейкум ес салаам - отвърна Нокс.
- Харесва ли ви тази книга, господине? Искате ли да я купите?
Нокс сви рамене и я върна на мястото ѝ, след това се огледа, сякаш нищо от това, което виждаше, не събуждаше интереса му. Но младият продавач се усмихна и оголи кривите си зъби. Не беше глупак. Нокс се усмихна самоиронично и докосна глинената купа.
- Какво е това? - попита.
- Господинът е ценител - каза момчето. - Прекрасна антика от богатата история на Александрия. Фруктиерата на самия Александър Велики! Да! Александър Велики! Не ви лъжа.
- Александър Велики? - не повярва Нокс. - Как ли пък не!
- Не ви лъжа - настоя младежът. - Намериха тялото му, нали знаете? И това е било в гробницата му! Да! Човекът, който го откри, се казва Даниел Нокс. Той ми е добър приятел и лично ми я даде!
Нокс се засмя. След тази случка беше станал добър приятел на всички.
- И я продаваш на улицата? - подразни го той. - Ако наистина е принадлежала на Александър Велики, трябва да е в музея в Кайро! - Взе купата и отново го връхлетя усещане за дежа вю, някакво странно гъделичкане под лъжичката, сухота в дъното на устата, лек натиск в основата на черепа.
Повъртя купата в ръцете си, наслаждаваше се на допира до нея. Не беше експерт по керамика, но всички археолози, които копаеха на терен, имаха известни познания, защото девет от всеки десет находки, намерени при разкопки, бяха от глина - парченца от чиния, чаша или делва, фрагмент от маслена лампа или съд за благовония и дори глинени плочки с надписи, ако извадиш късмет.