- Искаш ли помощ? - попита Гейл.
- Ако нямаш нищо против.
- Значи си оператор на Стафърд, така ли? - попита Гейл, докато поемаше едната чанта.
- И продуцент - кимна печално Лили. - Както и звукотехник, момиче за всичко, секретарка - каквото се сетиш. - Очевидно Стафърд беше свикнал на лукс от времето, когато друг е плащал филмите му. После обаче му е станало обидно някой друг да печели от неговата работа и е създал собствена продуцентска компания, която да продава готовия продукт на телевизиите. Орязал е разходите до минимум, наел е неопитни служители като нея и е започнал да ги тормози безмилостно. Накрая тримата ѝ колеги не издържали, тръгнали си и прехвърлили цялото кошмарно пътуване върху нейните плещи. Тя се надявала, че ще може да разчита на местните хора, но високомерието на Стафърд отблъснало и тях. - Но не снимам толкова, колкото ми се иска. Когато може, Чарлз снима сам. - Позволи си леко да се усмихне. - Опитва се да си създава образа на безстрашен пустинен авантюрист самотник. Наглася кадъра, докато говори пред камерата, за да могат зрителите да си мислят, че е сам. Аз снимам само когато прави интервюта или когато има нужда от панорама или смяна на плановете. - Стигнаха до входа на разкопките. Гейл отключи дървената врата, включи генератора, изчака го няколко секунди да загрее и светна лампите, след това поведе Лили по мрачните коридори от ронещ се пясъчник към вътрешността. - Охо! - промърмори Лили. - Какво е това място?
- Това е вътрешността на пилона на храм на Амон Ра от времето на Деветнайсетата династия. - Посочи ѝ купчина тухли в ъгъла. - Доведох те да видиш това. Древни египетски тухли, наричани талатати. Използвани са от...
- Охо! - прекъсна я Лили. - Мога ли да снимам?
- Ако смяташ, че има достатъчно светлина - разбира се.
Лили потупа своята „Сони“ VX2000.
- Тази машинка е истинско чудо, повярвай ми. Ще изглежда прекрасно и ще има автентична атмосфера. - Беше започнала да обича камерите. Но отначало не беше така. На детските тържества и в училище те я плашеха и тя ги мразеше. Достатъчно ѝ беше, че децата зяпаха родилното ѝ петно, но поне докато и камерите бяха там, не им позволяваха да са прекалено жестоки. Те обаче им даваха възможност да отнесат грозотата ѝ със себе си и да я разглеждат когато си пожелаят, да ѝ се присмиват и да я обиждат от сърце, без тя да има възможност да се защити.
Лили беше прокълната с бурно въображение. Понякога толкова се измъчваше от мисълта какво другите деца могат да кажат за нея, че единственият начин да се успокои беше да си представя собствената си смърт и сладкото освобождение, което тя щеше да ѝ донесе. Започна нарочно да се наранява, удряше си шамари, забиваше ножици в ръцете си. Но един ден нейният чичо ѝ даде камерата си, просто ей така, без умисъл. Все още потръпваше от спомена. Когато доближеше окуляра до лицето си, скриваше родилното петно, а това беше прекрасно. Властта, която камерата ѝ даде, я преобрази. Можеше по свое желание да прави хората да изглеждат дружелюбни или нацупени, грозни или красиви. И тя се възползва от тази власт. Откри таланта си. Той ѝ даде самоличност и самочувствие. И най-вече посока.
Разопакова техниката си, включи я и сложи слушалките. Провери звука и светлината, вдигна камерата на рамо и се обърна към Гейл.
- Какво казваше? - попита тя.
- О... - Гейл бе сварена неподготвена. - Мислех, че ще снимаш талататите, не мен.
- Искам и двете - отвърна Лили, която знаеше как да успокоява хора със сценична треска. - Не се тревожи. Чарлз вече си е написал сценария. Твърде невероятно е да го промени в последния момент, повярвай ми. А и без това трябва да подпишеш разрешително да ползваме кадрите с теб, така че ако не ги харесаш...
-Добре.
- Благодаря. А сега клекни. Точно така. Изправи гърба и погледни нагоре към мен. Не, не така. Вдигни брадичката. Още малко. Задръж. Идеално. А сега постави дясната си ръка върху тухлите.
- Сигурна ли си? Струва ми се неестествено.
- Но изглежда страхотно - усмихна се Лили. - Довери ми се. Добра съм. А сега започни отначало. Представи си, че нищо не знам. Което, за мой срам, е много близо до истината. Така. Какво е това място? И какво точно са талататите?
III
Стоповете на пикапа просветнаха и после отново изчезнаха зад билото. Нокс не откъсваше очи от мястото и намали скоростта, за да си успокои дишането. Стигна до билото, приклекна зад него и надникна, но от другата страна нямаше нищо. Походи още малко в тъмнината и точно беше почнал да губи надежда, когато чу тракане далеч вдясно. Изкачи друго било и видя пикапа паркиран до малък дол от другата страна. Двигателят бе изгасен, фаровете - също. Никакъв признак на живот, освен меката жълтеникава светлина, идваща от яма до колата.