След като актуализира дневника, Гейл се прозя. Нямаше търпение да си легне. Провери си електронната поща за всеки случай. Сърцето ѝ леко подскочи, когато видя, че има съобщение от Нокс. Отвори го.
„Снимките са от вероятни разкопки
на селище на терапевтите! Светлината е
ужасна. Можеш ли да ми помогнеш? Ще
е добре да е по-бързо!
Липсваш ми, Даниел“.
Пресегна се и докосна екрана, статичното електричество ужили пръстите й. Имаше много причини да приеме поканата на Фатима да се присъедини за месец към екипа й, но най-важната от тях беше нарастващото й убеждение, че приятелството на Нокс нямаше да й е достатъчно. Имаше нужда и от уважението му.
„Липсваш ми.“
Изведнъж се разбуди и мислите ѝ запрепускаха. Започна да сваля прикачените снимки, нямаше търпение да започне работа по тях.
II
Питърсън никога не ругаеше на висок глас, но докато караше към болницата, беше на косъм да го направи. Донякъде защото не успя да вземе телефона на Нокс - Шариф беше на задната седалка и се грижеше за него и Тауфик. Но най-вече защото трябваше да следва колегата на Шариф от пътната поддръжка. Този човек беше откачен, караше с неразумно висока скорост, натискаше клаксона и превключваше от къси на дълги светлини, докато се промъкваше през сгъстяващия се трафик, а пътните знаци и маркировки летяха покрай него като празнична заря.
Профуча покрай един тир, натисна рязко спирачки преди пресечката, след това превключи на по-висока скорост, а стрелката на километража очерта почти пълна окръжност. Излязоха от един тунел и направиха такъв рязък завой надясно, че Питърсън трябваше да върти волана с цялото си тяло. Поеха по разбит път, бариерата се вдигна в последния момент. Влязоха в двора на болницата. Подминаха една бетонобъркачка и две купчини пясък - строителството на сградата продължаваше. Накрая удариха шумно спирачки пред главния вход.
Заради катастрофата в Хановил вътре беше истинска лудница. През вратата изскочиха един лекар и двама санитари. Задната врата на тойотата се отвори. Лекарят сложи кислородни маски на Омар и Нокс и нареди да ги качат на носилки. Питърсън слезе от колата и тръгна до Нокс, ръката му беше върху левия крак на пациента, а очите му не се откъсваха от издутината в джоба. Огледа се. Всички крещяха трескаво заповеди, никой не го наблюдаваше. И той се пресегна за...
Връхлетяха върху летящата врата с такъв устрем, че Питърсън бе принуден да изостане. Когато отново ги настигна, Нокс бе вече преобърнат настрани, ризата му бе свалена и ясно се виждаше, че е обгорял. Сестрата му свали обувките, разкопча и събу джинсите му. Питърсън се опита да ги изтръгне от ръцете ѝ.
- Той ми е приятел — обясни.
Но сестрата ги дръпна далеч и посочи недвусмислено към вратата. Той се обърна и видя Шариф да разговаря с полицай - огромен мъж с малки проницателни очи и кисела физиономия. Питърсън се насили да се усмихне и тръгна към тях.
- Това е детектив инспектор Фарук - представи го Шариф. - Тук е заради другата катастрофа.
- Дълга нощ ви се очертава - подхвърли Питърсън.
- Да - съгласи се троснато Фарук. - А вие кой сте?
- Питърсън. Преподобният Ърнест Питърсън.
- Вие ли намерихте двамата мъжа?
- Да.
- Искате ли да ми разкажете какво се случи?
- Може би първо трябва да си преместя колата - каза Питърсън. - Блокира входа. - Кимна и на двамата и излезе навън. Трескаво се опитваше да измисли какво да каже. Полицаят изглеждаше като човек, който няма доверие на никого и автоматично приема, че свидетелят лъже, докато не се убеди в обратното. Запали тойотата и пое към паркинга. Ще се придържа към истината. Това беше най-доброто, което можеше да направи в такава ситуация. Или поне възможно най- близо до истината.
III
Гейл се усмихваше, докато отваряше първата от снимките на Нокс. Беше прав за светлината. Екранът ѝ стана почти напълно черен, само в горния ляв ъгъл се виждаше малко жълтеникаво петно. Но тя беше добра и скоро успя от тази чернилка да извади тъмна, но ясна снимка на частично разкопан гроб. Запамети я и продължи със следващата. За няколко от снимките не можеше да направи нищо, но повечето успя да обработи. Правеше едни и същи корекции за всичките. Съдържанието на снимките я заинтригува обаче. Катакомби, човешки останки, маслени лампи, стенописи. Но най-впечатляваща от всички беше мозайката: фигура, седнала в средата на звезда със седем лъча, заобиколена от комбинации от гръцки букви. Гейл се намръщи. Сигурна беше, че наскоро бе виждала подобни комбинации. Но не можеше да се сети къде.