- Наистина изглежда странно.
- Така че ако съкровището от Медния свитък не е от втория храм, трябва да е от първия.Quod erat demonstrandum.291
Стигнаха до нилското шосе и поеха на юг. Бледозелените, розовите и тюркоазените лампички на минаретата грееха в мрака като светлини на увеселителен панаир. Гейл зави надясно, а после наляво, мина през едно малко селце, после през буйните поля от изкласили жита и се спусна по лекия наклон към спокойния Нил. Зората вече обагряше хоризонта на изток в синьо, макар че имаше още време преди слънцето да се покаже над скалите на Амарна.
- Така добре ли е? - попита тя.
- Идеално е - усмихна се широко Лили от задната седалка.
Слязоха от колата, прозяха се и се протегнаха. Лили нагласи камерата и провери звука, докато Стафърд се пудреше. Гейл седна на капака, за да се стопли на загрятата ламарина. Мислите ѝ се рееха приятно. Някъде в далечината един мюезин започна да се моли.
Медният свитък. Древни изгубени съкровища. Засмя се на глас. На Нокс това щеше много да му хареса.
II
- Дано да е достатъчно - изсумтя Грифин, докато тъпчеше с крака смесицата от пясък, камъни и пръст, с която бяха запълнили шахтата. Всички помагаха, но имаше много работа и не спряха цяла нощ. Чувстваше се изтощен. Все още имаха възможност да поспят два-три часа, не бяха много, но все пак щяха да ги ободрят.
- Ами преподобният? - попита колебливо Мики. - Не трябва ли да го изчакаме?
- Едва ли ще дойде тук - сопна му се Грифин. На Питърсън никога не му се налагаше да обяснява. Само раздаваше грубо заповеди и слугите му се втурваха да ги изпълняват. - Ще се върнем по-късно.
- Въпреки това си мисля, че трябва да...
- Прави каквото ти казвам, ясно ли е? - Избърса си ръцете на гърба на дрехата си, обърна се и тръгна към колата, като полагаше максимални усилия да изглежда авторитетно. Не беше сигурен, но се надяваше, че студентите ще го последват. Ала когато хвърли поглед назад, ги видя коленичили в кръг и прегърнати да благодарят на Бога.
Грифин усети познатото сладко пробождане на завистта в слабините си, беше почти като лъст. Колко хубаво беше да се слееш с групата и да се освободиш от цинизма и съмненията. Но неговата личност беше изградена преди десетилетия и не знаеше как да се смирява и как да приеме вярата.
- Хайде - подкани той, като се мразеше за сговор- чивостта, която се прокрадна в гласа му. - Трябва да вървим.
Но те не му обърнаха никакво внимание. Наслаждаваха се на онова, което правеха. Нетърпението му се превърна в страх, в усещане, че го дебне ужасна беда. Как, по дяволите, се стигна дотук? Нейтьн не му каза какво се бе случило с Нокс и Тауфик, но по шока, в който бе изпаднал, съдеше, че не ще да е нещо хубаво. Беше го отпратил преди останалите да го видят, но сега се притесняваше, че може да се натъкне на Клеър в хотела. А Клеър беше различна от останалите. Тя имаше собствени преценки за нещата. Ако откриеше, че се е случило нещо лошо... Господи! Цялата картонена къща щеше много бързо да се срути.
Най-накрая приключиха. Тръгнаха, все още развълнувани от молитвата. Качиха се в багажника на пикапа, никой не пожела да седне при него в кабината. Понякога наистина ги мразеше, ето колко ниско беше паднал. Миг на слабост. Това беше, нищо повече. Момичето седеше на първия ред по време на лекциите му и впиваше в него немигащи невинни сини очи. Не беше свикнал с откровеното обожание на привлекателни млади жени. Сърцето му започваше да бие силно. Лекция след лекция отбягваше погледа ѝ. А тя не спираше да го зяпа като хипнотизирана. Веднъж дойде по време на обедната почивка в кабинета му и седна на стола пред писалището му. Когато коленете им се докоснаха под бюрото, ръцете му, сякаш командвани от нечий друг разум, инстинктивно се протегнаха към топлата вътрешност на бедрото ѝ и пръстите му се впиха между краката ѝ.
Шокираният ѝ писък все още го преследваше, изчервяваше се всеки път, когато си спомнеше за него.