Слязоха на източния бряг и поеха по малък хълм през прашно село. Децата ги гледаха с широко отворени очи, сякаш никога преди това не бяха виждали туристи. Продавач на плодове плюеше върху парцал и лъскаше с него оскъдната си стока от лимони и манго. Подминаха гробище и поеха по пуст път към билетния център на Амарна. Кепенците бяха спуснати, макар че под навеса на една барака седяха двама туристически полицаи и пушеха. Единият от тях стана и тръгна към тях.
- Подранили сте - каза дрезгаво той.
- Снимаме филм - обясни му Гейл. - Не ни ли очаквахте?
- Не.
Гейл сви рамене. Винаги така ставаше в Египет. Получаваш разрешение от Върховния съвет, армията, службите за сигурност, полицията и още сто институции. Но никой не си прави труда да предупреди хората на място. Тя махна на Лили да дойде с дебелата папка с документи и да му ги покаже. Мъжът разгледа без особен интерес един-два листа и поклати глава.
- Ще се обадя на шефа - каза и тръгна към бараката. - Изчакайте тук.
Гейл се върна при джипа и отвори жабката. Беше ѝ станало втора природа да си носи необходимото за такива случаи. Извади един шоколад и отиде с него при втория полицай. Обели станиола, предложи му парче, взе си и тя. И двамата се усмихнаха дружелюбно един на друг, когато усетиха приятния вкус от топящото се в устата им лакомство. Гейл му подаде остатъка от блокчето и му даде знак да почерпи и другия си колега. Той кимна и се усмихна доволно.
- Шоколадена дипломация, а? - промърмори Лили.
- Може да ти спаси живота, повярвай ми.
Първият полицай приключи разговора по телефона и махна с ръка, за да покаже, че шефът му пътува към тях. Те се разхождаха наоколо, усмихваха се и ядяха шоколад, докато чакаха.
- Какво става? - попита мрачно Стафърд. - Проблем ли има?
- Просто сме в Египет - успокои го Гейл. Най-накрая зърнаха носещия се към тях пикап, който влачеше след себе си прашна диря. От него скочи мъж, който приличаше на армейски офицер. Носеше идеално изгладена зелена униформа, на лъснатия му черен кожен колан висеше кобур. Имаше необичайно светъл тен за Египет, косата му бе подравнена с бръснач, а мустаците - копринени. Но въпреки суетата на повърхността си личеше, че е корав човек.
- Аз съм капитан Халид Осман - представи се той. - Какъв е този филм, за който ми съобщиха? - Протегна ръка, за да получи папката на Лили. Докато я разлистваше, ставаше все по-мрачен. - Никой нищо не ми казва - оплака се тихо. - Защо никой нищо не ми казва?
- Всичко е наред - отвърна Гейл.
- Изчакайте тук. — Той влезе в бараката на охранителите и проведе телефонен разговор, който бързо се разгорещи. Върна се и кимна към Гейл. - Какво точно искате да снимате?
Гейл взе папката и потърси в нея графика на снимките. Вътре бяха описани всички основни забележителности в Амарна, включително граничните стели, работното селище, северният дворец, южните гробници и фараонската гробница.
- И смятате да снимате всичко това за един ден? - прошепна тя на Лили.
Лили поклати глава.
- Започнахме да събираме разрешителните, преди Чарлз да завърши сценария. Подадохме молба за всичко за всеки случай. Трябват ни само граничните стели, северният дворец и фараонската гробница.
- Къде точно във фараонската гробница искате да снимате? - поинтересува се капитан Халид.
- Само входа и погребалната зала.
Той присви недоволно очи, но като че ли го прие.
- Ще ви трябват придружители - заяви и ѝ върна папката. - С Насър ще дойдем с вас.
Гейл и Лили се спогледаха. Само това им трябваше - да им върви цял ден по петите.
- Много мило - започна Гейл, - но съм сигурна, че ние...
- Идваме с вас - повтори Халид.
Гейл се усмихна насила.
- Много мило - каза тя.
II
Нокс лежеше вцепенен в болничното легло и чакаше нападателят да се появи отново, да грабне възглавницата и да довърши започнатото. Но секундите отминаваха и нищо не се случваше. Сигурно си беше тръгнал. Ала бе рано да се успокоява. Някой искаше да го убие и знаеше къде да го намери. Трябваше да се махне от това място.
Приливът на адреналин му даде малко сили. Премести десния си крак към ръба на леглото и го остави да падне тежко надолу. Изчака да се стабилизира и премести и левия си крак. Последваха го бедрата, тазът, а накрая и цялото му тяло се строполи на пода. Системата се откъсна от ръката му, стойката се заклати, но остана изправена. Лежеше свит и очакваше всеки миг вратата да се отвори с трясък. Но никой не влизаше. Дрехите му бяха върху шкафа. Пропълзя с мъка до там и ги издърпа. Бяха скъсани и изцапани с кал и гориво, но въпреки това правеха по-малко впечатление от болничната нощница. Обу си панталона, ризата и черния пуловер. Подпря се на металната рамка на леглото и се изправи на крака. Отливът на кръв от главата го замая, едвам се овладя да не припадне. Пусна рамката на леглото и се заклатушка през стаята към вратата. Трябваше му малко време, за да дойде на себе си. Пое дълбоко дъх. Отвори вратата. Сутрешното слънце го заслепи през отсрещния прозорец. Тръгна, подпирайки се на стената.