- Хей!
Нокс погледна наляво. Полицаят пушеше до отворения прозорец. Изхвърли цигарата, скръсти ръце и си придаде строг вид, очевидно смяташе, че това е достатъчно, за да върне пациента обратно. Но Нокс се обърна на другата страна и излезе през летящата врата към стълбището. Тръгна надолу, като стискаше здраво парапета.
- Хей! - извика полицая от вратата. - Върни се!
Нокс се мушна в друг коридор, досущ като първия.
На стената се бе облегнал санитар и си топлеше ръцете около чаша чай. Той чу виковете на полицая, остави чашата и тръгна към Нокс. Вляво имаше врата. Беше заключена. Нокс пресече коридора и пое към прозорците, отвори ги и погледна навън. Долу имаше бетонобъркачка и купчина пясък. Качи се на перваза и скочи точно когато полицаят го хвана за глезена. Гравитацията го отскубна от хватката, той завъртя рамото си и посрещна с него купчината пясък, след това се изтърколи на алеята. Една кола зави рязко, за да го избегне, шофьорът започна да крещи и да размахва юмрук.
Изправи се, мина покрай изоставения пропускателен пункт и излезе на шосето. Профуча камион и го накара да се прилепи към оградата. Таксиджия натисна клаксона. Нокс му махна да се приближи, отвори задната врата и се строполи на седалката точно когато полицаят изтича на шосето.
- Имаш ли пари? - попита шофьорът.
Езикът на Нокс беше надебелял. Не можеше да произнесе и една дума. Затова пребърка джобовете си, намери портфейла и извади от него няколко смачкани банкноти. Тасиджията кимна и потегли, като остави зад себе си напразно крещящия полицай.
- Накъде? - попита.
Въпросът свари Нокс неподготвен. Единствената му грижа беше да се измъкне. Но някои въпроси се нуждаеха от спешни отговори: каква бе мистериозната катастрофа, заради която се бе озовал в болницата, и кой беше непознатият, опитал се да го убие? Последният му ясен спомен беше срещата за кафе с приятеля му французина Огюстен. Може би той щеше да знае нещо. Произнесе с усилие адреса му и се отпусна изтощен на задната седалка.
III
- Може ли да се отдръпнеш? - попита Стафърд. - Виждам те.
Гейл се огледа безпомощно. Лили вече беше снимала граничните стели и сега Стафърд нагласяше камерата, за да заснеме себе си на фона на пустинята. Нямаше къде да отиде - или щеше да я вижда, или трябваше да застане в кадър.
- Ела с мен - каза Лили и посочи тясна пътека, която водеше нагоре по склона. - Аз си свърших работата.
Стръмната пътека се оказа опасна, защото пръстта се свличаше, но двете скоро се озоваха на върха на платото, от което се откриваше прекрасна гледка към пясъчната долина, чак до тънката ивица растителност, която обграждаше Нил.
- Господи! - възкликна тихо Лили. - Представи си да живееш тук.
- Изчакай да стане пладне - засмя се Гейл. - Или се върни през лятото. Дори затвор не би построила тук.
- Защо тогава Ехнатон е избрал да се засели по тези места? Сигурно е имал по-важни причини от това, че слънцето изгрява между скалите.
- Амарна е била девствена територия - обясни Гейл. - Никога не е била осквернявана от някой друг бог. Може би това е същественото. И сигурно си спомняш, че Египет се е делял на Горен и Долен, две части, които винаги са си съперничели коя да доминира. Тук на практика е минавала границата между тях, затова Ехнатон е решил, че е прагматично да управлява от това място. Макар че има и други хипотези.
- Като например?
Гейл посочи на север, където извитата скалиста ивица се допираше до Нил.
- Там Ехнатон е построил собствения си дворец. Има дебела естествена сянка и е толкова близо до Нил, че могат да се поддържат прекрасни градини и басейни. Когато му се е налагало да ходи до центъра на Амарна по работа, се е качвал в колесницата, а около него вървели войници, които са го пазели от слънцето.
- Някои хора са си живеели живота.
- Напълно. В главния храм на Атон имало стотици маси. По време на церемониите всяка била отрупана с месо, плодове и зеленчуци. Но по човешките останки в гробищата откриваме ясни следи от анемия и недохранване. А има и едно прочуто писмо от асирийския цар Ашурубалит. „Защо държите пратениците ми под жаркото слънце? Ще умрат така. Щом на владетеля му харесва да стои на слънце, така да бъде. Но защо моите хора да страдат? Това ще ги убие.“