Нокс пусна водата на тоалетната. Питърсън бързо се мушна в спалнята и остави вратата полуоткрехната, за да вижда какво става. След малко Нокс излезе и си обърса ръцете в панталоните. Отиде в кухнята и седна с гръб към Питърсън. Кликна с мишката и отвори интернет браузър.
Питърсън беше здравеняк по рождение и се стараеше да поддържа формата си. Презираше хората, които пилееха Божиите дарове. Като млад тренираше борба. Харесваше му да надделява със сила и техника, допадаха му взаимното уважение на участниците в близкия бой, сладката болка на напрегнатите мускули, няколкото сантиметра, които деляха лицата, начинът, по който другият се превръщаше в целия ти свят в трескавите минути на схватката. Най-много от всичко обаче му харесваше прекрасният миг на надмощието, онова почти недоловимо издишане, с което противникът осъзнаваше и след това приемаше поражението си. Знаеше, че има всички качества за задачата, която му предстоеше. Но въпреки това беше нервен. Дяволът беше мощен враг, не биваше да го подценява. Рядко беше подушвал такова силно сатанинско присъствие, каквото подушва- ше сега в Нокс. Дори всичко да мине гладко, рискуваше поне в един миг да се изложи на показ. Затова трябваше да се погрижи да не бъде разпознат.
На най-горната полица в гардероба намери мотоциклетна каска. Идеално. Сложи я на главата си и затегна каишката под брадичката си. Дъхът му прокънтя уплашено в затвореното пространство. Нокс беше насочил цялото си внимание към лаптопа. Питърсън бавно отвори вратата и се промъкна тихо зад него.
II
- Тази погребална зала наистина ли е построена за човека, известен ни като Мойсей? - попита риторично Стафърд, докато Лили снимаше. - Според мен, да.
Гейл стоеше тихо отвън, докато той говореше, Стафърд нямаше как да я види. Не понасяше да го разсейват, нищо не понасяше.
- Тук не е намерена и следа от тялото на Ехнатон - продължи той. - Нито следа от нечий друг труп. Замислете се. Каква прекрасна гробница, а никой да не бъде погребан в нея.
Гейл сви устни. Тук всъщност бяха намерени човешки останки, така поне твърдяха докладите, макар нищо от тях да не бе достатъчно запазено за анализ. Със сигурност бяха открити частици от саркофага, направен за Ехнатон, както и многобройни шабти, миниатюрните фигурки, които да му слугуват в отвъдното, за да може духът му да си почива. Дори Стафърд да беше прав, че евреите са тръгнали от Амарна, беше ѝ трудно да приеме, че Ехнатон е Мойсей. Египетското общество е било силно йерархично. Всички са се подчинявали на фараоните, дори на фараоните еретици. Докато е бил жив, Ехнатон е държал цялата власт и не е имало нужда да напуска Амарна. От друга страна, лесно би се съгласила, че той не е бил погребан в тази гробница. Затова щял да стане прекалено лесна плячка на отмъстителните врагове. Така че сигурно са взели трупа със себе си, преместили са го в истинската Долина на царете до Луксор или някъде наблизо.
- Какво всъщност се е случило с Ехнатон? - продължаваше Стафърд. - Къде се е озовал? Какво е станало с последователите му, почитащи Атон? Каня ви на приказно пътешествие, през което ще чуете за първи път истинската история за Мойсей и раждането на еврейската нация. Тръгнете с мен по следите на преселението.
Настъпи тишина, в която Лили направи панорама на погребалната зала и засне избледнелите стенописи по гипсовата мазилка. Свали камерата и подаде слушалките на Стафърд, да прегледа записа.
- Предпочитам първия дубъл - изсумтя той.
- Казах ти, че е хубав.
- Тогава да се качваме обратно горе. И да направим кадъра със залеза.
- Кадър със залеза ли?
- От отсрещния хълм - кимна Стафърд. - Ще заснемем панорамата от входа на гробницата до местната Долина на царете. Така епизодът ще е напълно завършен. Нали помниш, че започнахме с изгряващото над Амарна слънце.
- И искаш да го завършим със залеза?
- Точно така - кимна Стафърд и тръгна нагоре по стълбите. - Символично е.
- Много.
Той ѝ се усмихна кисело.
- Вие и вашето академично образование - промърмори. - Всички сте еднакви. Бихте си продали душата, за да сте като мен. - Излязоха на дневна светлина. Той прекоси пътя и закрачи към далечния край на долината, без да поглежда назад. Търсеше откъде да се изкачи.
- Хей! Ти! Спри!
Гейл се обърна. Капитан Халид Осман тичаше войнствено към Стафърд, на лицето му бе изписан гняв и като че ли страх. Стафърд се направи, че не го чува, и тръгна нагоре, но капитанът го сграбчи за крака и го дръпна силно надолу. Стафърд се стовари върху камъните и си ожули дланите. Изправи се и обърна невярващ поглед към Гейл.