- Видяхте ли това? - попита той. — Този човек ми посегна.
- Приключвайте тук - нареди Халид. - И се махайте.
- Да се махаме? Ще се махна, когато съм готов и когато аз реша.
- Веднага се махайте.
- Нямате право. Имаме разрешение. - Той се обърна към Лили, която тъкмо излизаше от гробницата. - Покажи му документите.
Лили погледна въпросително към Гейл, но тя само сви озадачено рамене. Извади няколко листа, хванати с кламер.
- Ето! - извика Стафърд, като ги сграбчи от ръцете ѝ и ги тикна в лицето на Халид. - Видяхте ли?
Египтянинът отблъсна ръката му. Листовете паднаха на земята като ранена птица.
- Махайте се - повтори.
- Не мога да повярвам - промърмори Стафърд. - Направо не мога да повярвам.
Лили вдигна документите и ги запрелисгва, за да намери разрешителното за снимките във фараонската гробница. Усмихна се широко и дружелюбно, когато го откри.
- Наистина имаме разрешение - каза тя и го подаде пак на полицая.
Лицето на Халид потъмня. Той дръпна листа от ръката ѝ и го накъса на парченца, които хвърли презрително във въздуха.
- Махайте се - процеди заплашително и сложи многозначително длан върху кобура си. - Всички. Веднага.
Сърцето на Гейл биеше силно.
- Да го послушаме - промълви тя и хвана Стафърд за ръката. Той се намръщи, но се остави да бъде заведен до джипа. Смелостта му се беше изпарила. Гейл си сложи предпазния колан и пое по шосето покрай местната Долина на царете, след това през Амарна към ферибота. Халид и пикапът се отразяваха застрашително в огледалото ѝ за обратно виждане.
III
Нокс бе разтърсен от непозволена, но силна тръпка, когато изписа адреса на археологическия дневник на Гейл. Посещаваше сайта от време на време, беше любопитен с какво се занимава тя. Странно, но това го успокояваше. А тази сутрин, след всичко, което преживя, копнееше за това спокойствие повече отвсякога.
Беше качила нова снимка. Гейл пред стаята си с двама от египетските служители на Фатима, щастливо усмихнати под яркото слънце, очевидно в добро настроение и с хубави приятелски чувства помежду си. Кликна, за да я увеличи. Отвори нов прозорец, докато чакаше, и пак влезе в електронната си поша.
„И ти ми липсваш.“
Това изречение го заинтригува. Той пръв го бе написал. И беше самата истина. Само дето се изненада от себе си, че го формулира така. Откакто започнаха да работят заедно, той много внимаваше личните му чувства да не пречат на професионалните им отношения. Все пак бащата на Гейл беше негов учител. Смъртта му накара Нокс да се чувства отговорен за нея, все едно беше заместник-родител.
Но в начина, по който се спускаше косата ѝ, когато извръщаше глава, и по който го докосваше с върха на пръстите си по рамото, когато го водеше по улицата, нямаше нищо от отношенията между баща и дъщеря.
Фотографията най-накрая се отвори. Докато се взираше в нея, видя отражение в монитора - мъж с мотоциклетна каска се промъкваше зад него. Извърна се рязко, но беше прекалено късно. Мъжът го сграбчи и като в усмирителна риза притисна здраво ръцете му отстрани на тялото. Нокс се опитваше безуспешно да се защити с колене и лакти. Но мъжът беше много по-силен от него. Извлече го през отворената стъклена врата на балкона, повдигна го и го хвърли през парапета. Викът му проехтя, докато падаше надолу.
22.
I
Нокс разпери ръце, когато мъжът го хвърли от балкона на Огюстен, и инстинктивно сграбчи нападателя си за китката. Стискаше го на живот и смърт, траекторията му обърна посоката си навътре към сградата и той се удари с всички сили в бетонната основа на балкона. От болката му призля, силите напуснаха мускулите му, а въздухът - диафрагмата му, но продължаваше да се люлее на ръката на непознатия като кука на подемен кран. Хватката му се разхлаби и той полетя надолу. Приземи се на перилото на долния балкон. Лявото му коляно се огъна, той загуби равновесие и отново започна да пада, като се опитваше отчаяно да се хване за нещо. Сграбчваше металните тръби на парапетите и кожата му се остъргваше по грапавите им ръждиви повърхности. Китката му се удари в бетонната основа на следващия балкон, но той успя да се залюлее навътре. Блъсна се в перилото и падна на терасата отдолу. Едвам си поемаше дъх, цялото тяло го болеше, но беше все още жив.
Изправи се на крака, надвеси се над парапета и потърси с поглед каската горе. Визьорът беше вдигнат, зърна част от лицето и в ума му се появи някакъв спомен. Но мъжът изчезна, преди Нокс да го разпознае.
Огледа се. Между терасата и апартамента беше спусната метална щора. Опита се да пъхне пръсти под нея и да я вдигне, но не успя. Започна да я удря и да вдига шум, за да привлече вниманието. Никой не се появи. Отново се надвеси през парапета. Паркингът отдолу беше пуст. Канеше се да извика за помощ, но размисли. Ако някой го забележеше, щеше да повика полиция. А точно в момента не му се говореше с органите на реда, не и докато го смятаха за отговорен за смъртта на Омар. Трябваше да стои в този капан, докато непознатият с мотоциклетната каска кроеше планове как да го убие.