Бащата на Купър е бил страстен федералист и на два пъти член на Конгреса на САЩ. Обществено-политическите възгледи на младия Купър се оформят под влиянието на тези две противоположни схващания за развитието на американското общество и обясняват противоречието в основата на неговия мироглед. Привърженик на Демократическата партия, Купър не споделя обаче идеала на Джеферсън за свободния и независим фермер, а става изразител на парадокса в мисленето на поземления собственик, който, от една страна, вярва в абсолютното равенство на хората пред Бога и в абсолютното право на частна собственост долу на земята. Общественият идеал на Купър става просветеният, нравствено издигат, но вече обречен от историята поземлен собственик в противовес, от една страна, на промишления капиталист-плутократ и на лишения от собственост, но жаден за нея обикновен човек. Той е вярвал, че създаването на елит от тези „демократични благородници“, които като хора на собствеността са заинтересовани от поддържането на обществения ред, а като образовани, културни хора имат чувство за дълг и отговорност към своите съотечественици, е в състояние да обезпечи благосъстоянието на цялото общество. Трилогията му за земята „Дяволският палец“ (1845), „Земемер“ (1845) и „Червенокожите“ (1846) е елегично повествование за разоряването и изчезването на това съсловие, към което е принадлежал самият Купър, а съдията Темпъл, чийто прототип е бащата на писателя, е неговият идеализиран образ на земевладелеца-благородник.
След публикуването на „Шпионинът“ (1821), „Пионери“ (1823) и на може би най-известния му роман „Последният мохикан“ (1826), Джеймс Фенимор Купър стига върха на своята слава и популярност в собствената си страна и в същата година отпътува за Европа, където го посрещат като „американския Уолтър Скот“ и където прекарва седем години в различни страни — Англия, Франция, Швейцария, Италия, Германия и Белгия. Той е вече световноизвестен писател и се среща с почти всички знаменити личности в Европа, включително и със самия Уолтър Скот.
Пребиваването на Купър в Европа обаче се оказва фатално за неговата популярност и въпреки че продължава да пише до края на живота си, за да изкарва препитанието си, славата му запада, поклонниците му се отдръпват от него и той завършва дните си в почти пълна изолация като дълбоко огорчен и разочарован човек. На стария материк национално-патриотичното чувство на Купър е дълбоко засегнато от невежеството и предразсъдъците на европейците спрямо американците и в остро полемичната книга „Възгледи за американците“, въпреки че критикува някои страни на американския живот, той възхвалява страната си до краен предел. Книгата едновременно оскърбява европейците, които я пренебрегват, и американците, които възприемат дългото му отсъствие от САЩ за предателство спрямо родината. Престоят му в Европа, въпреки защитата му на всичко американско там, го кара същевременно да погледне с критично око на обществените порядки и нрави в САЩ. Наред с много политически памфлети като „Писмо до съгражданите“ (1834) и „Американски демократ“ (1838), Купър написва сатиричния роман „Моникини“ (1835) и романите на съвременна тема „Към дома“ (1837) и „У дома“ (1838), в които разобличава развихрилата се стихия за материално обогатяване и безцеремонно печалбарство, корупцията в политиката и нравствения упадък. От страстен защитник на родината си в чужбина Купър става нейният пръв най-безпощаден критик, ръководен от възгледа си за литературното творчество като висша обществена дейност и от схващането за писателската си мисия да въздейства за превъзпитанието на своите сънародници. Произведенията му предизвикват буря от негодувание и открита неприязън към писателя, дръзнал да оскверни американската демократическа система. Подобно на Уошингтън Ървинг, който определя САЩ като „страната на Всемогъщия долар“, Купър пише в „Моникини“: „Долари, долари — нищо друго освен долари!…“ Тези думи звучат навсякъде — по площадите, на борсите, в светските салони и от университетските катедри.
Романното наследство на Купър ни разкрива новаторския подход на писателя към жанра и привилегията му на негов основоположник е, че за първи път въвежда както основни теми в американската белетристика, така и три нови разновидности на жанра. Те се обосновават на личния му жизнен опит, който е същевременно отражение на обществената практика на бързо развиващата се буржоазнокапиталистическа държава. Впечатленията му от морската служба и величието на океанската шир намират израз в морско-приключенския тип романи, най-добрият измежду които е „Лоцманът“, а най-талантливият му приемник — „Моби Дик“ на Хърман Мелвил. Сравнително некраткото пребиваване на Купър в Европа му позволява да наблюдава и съпоставя нравите и бита, обществения живот и историята, природата и културата на европейските страни с тези на своята страна. В резултат на тези си наблюдения и сравнения Купър създава втория си вид романи, известен под определението „интернационален“. Той може да се нарече специфично американски, тъй като сюжетите и тематиката му са почерпени от взаимоотношенията между американци и европейци. Мнозина са писателите, които са писали този вид роман, но най-последователният изследовател на интернационалната тема е Хенри Джеймс, чието цялостно творчество е пронизано от нея. Най-типично американски обаче е въведеният от Купър така наречен „роман за фронтира“ поради естеството на сюжетите и героите, чрез които се отразяват характерни единствено за американската действителност обществено-политически и философско-етически проблеми, свързани е овладяването и заселването на северноамериканските територии от белия човек, очевидец на което е бил самият писател. Купър написва пет романа от този тип, обединени от главния герой Нати Бампо, наречен „Коженият чорап“ поради характерните за ловеца високи, достигащи до бедрото кожени чорапи. С това име е обозначена и самата серия романи. Сега ще повървим по следите на Кожения чорап, а чрез него ще се запознаем както с част от историята на американската нация, така и с хуманизма и демократизма на неговия създател.