Двойствено е отношението на Купър към овладяването на природата от белия човек в името на цивилизацията. От една страна, то е неизбежно и в нравствено отношение добро, но когато това го върши неговият идеализиран поземлен собственик. Нему индианците подаряват земя и той изсича гори за нови селища по необходимост и с чувство за хармонично равновесие с природата като индианците и Нати. От друга страна, екватеритс, т.е. белите преселници от плебейски произход, ограбват и плячкосват природните блага безразсъдно, жестоко, хищнически. Онемял от ужас, Ястребово око (името, с което индианците наричат Нати Бампо в „Пионери“) наблюдава препълнените мрежи с риба, от която само малка част ще се изяде, а останалата ще се остави да изгние на брега. Не по-малък е ужасът му от избиването с оръдеен залп на огромно ято диви гълъби с оправданието на заселниците, че те унищожават земеделските им посеви, Нарушаването на хармонията между човека и природата е нравствено зло, за което в последна сметка човекът ще плати висока цена.
Вярната дружба и безкористното приятелство между Нати и Чингачгук Голямата змия е олицетворение на демократичния идеал на Купър за взаимоотношенията между расите. Кожения чорап е бял, англосаксонец и християнин-протестант, но това ни най-малко не му пречи да се отнася с уважение и обич към червенокожия си другар, който вярва в Маниту, Великия Дух на Вселената, защото най-важното и човешките взаимоотношения са не расовите и религиозни различия, а добротата и зачитането на нравите, вярванията и убежденията на другите. Защото, както казва Следотърсача: „човек без сърце не струва колкото черупката на яйцето. Той прилича на риба с пробит мехур. За мене белият човек не може да не бъде християнин, както червенокожият не може без вярата във Вечните ловни полета. Затова, като допускам разликата в обясненията за онова, което става с душата след смъртта, считам, че всеки добър делауер е добър християнин, макар и да не са го покръстили, а всеки добър християнин е добър делауер в разсъжденията си за човешката природа. Ние с Голямата змия често говорим за това… Всяка раса си има свои обичаи, свои закони и своя вяра, затова не бива да се осъжда онова, което не сме проумели както трябва.“ Точно обратното: разбиранията на различията в ценностите системи на расите и народите ще допринесе за взаимното им проникване и обогатяване, въплъщение на което е самият Нати Бампо, възприел най-доброто и от белите, и от червенокожите си братя. Тук се проявява дълбокият хуманизъм на Купър, който едновременно с това опровергава нелепостта в твърденията на някои американски буржоазни историци и социолози, че масовото избиване на индианското население било неизбежно. Купър е предчувствал обречеността на коренните жители на континента, още преди американското правителство да започне политиката си на „омиротворяване“ на индианските племена в 1862 година. „Силата тук често измества правото“, казва с тъга Нати. „… Аз знам, че белите произнасят сладки речи, когато искат да отнемат земята от индианците.“ („Пионери“). Така седемдесетгодишният старец определя трите способа на белите за „омиротворяване“ на индианците — чрез физическо изтребление и чрез ограбването на земите им посредством силата или измамата. На същата възраст, на която е белият му събрат Чингачгук, бащата на последния мохикан Ункас, е пълна човешка развалина, похристиянчен и пропил се от „рома — томахавката на бледоликите“. Ограбен е от всичко — човешко достойнство, родна земя, родно племе. В последните мигове на живота си обаче Индианеца Джон се връща към религията на своите предци и умира с достойнство: „…Той вярва единствено във Великия дух, че ще стане отново млад, ще ловува и ще бъде щастлив до края на самата вечност.“ („Пионери“). А смъртта на Ункас, изваян от Купър като планински бог със своето физическо съвършенство и душевна красота, е дълбоко прочувствен реквием на големия хуманист за гибелта на последния делауер.
И ако „добрите“ индианци, т.е. тези, които са на страната на англичаните (в противовес на „лошите“, т.е. съюзниците на французите във войните, за овладяване на територии), са надарени с много от добродетелите на фермера-джентълмен, то Нати съчетава в удивителна хармония положителното в душевността и нравствеността на двете раси, без да се приобщи към нито една от двете. Той изживява живота си като точен стрелец и славен следотърсач, като свободен човек и справедлив мъдрец който помага и подкрепя страдащите, преследваните и онеправданите, но остава завинаги на самия фронтир, на ничията земя между овладените и свободните от присъствието на белия човек простори на континента. В съзнанието на читателя за епопеята Нати Бампо се налага като истинския идеал за американския пионер, който прокарва пътя на цивилизацията с благоговение пред величието и щедростта на природата и с обич и разбиране към индианците. Парадоксът се състои в това, че той в края на „Пионери“ той напуска поселището възмутен от „законите“ на цивилизацията, то Кожения чорап продължава да върви на запад „към залязващото слънце — най-първият от шепата пионери, които прокарват път за победния марш на нацията през континента“. С други думи, в името на същата тази цивилизация, която унищожава и природата, и индианците и утвърждава печалбата и материалното обогатяване като висша нравствена цел, „цивилизацията“, от която той самият бяга и на която в крайна сметка става жертва.