— Скоро ще се срещна с тях.
— Вие сте пиян, господин лорде.
Той се обиди, стана и отвори вратата:
— Не сте много изтънчен, приятелю.
Олюляваше се на прага, смятах, че всеки миг ще падне.
— Пардон. Може би не сте пиян, но трябва да си поръчате кафе.
Той ме изгони. Впрочем вече никой нямаше да му свари кафе. Беше към три часа сутринта и в странноприемницата всички спяха. Когато се прибирах у дома, чух първите петли.
„Всъщност какво му е харесало толкова? — мислех си аз. — Апатията или щастието? Що за понятия са това?“ Наистина е странно, че днес всеки иска да се върне към природата. Навремето, когато учех в Зелени Брод, познавах едни спиритисти. Честна дума, те говореха по-разумно от лорда. Приказките им изглеждаха по-правдоподобни. Един ден телепатията и всичките глупости от тоя род сигурно ще бъдат обяснени, също като електричеството, стига, разбира се, да съществуват. Но какво общо има това с изкуството? Моите ученици спокойно могат да разкажат съдържанието на разглежданото стихотворение или да опишат картината, която са видели на някоя изложба, и изобщо не им е необходимо за тази цел да прекарват цели дни под земята, в изолация и мрачни размисли…
Селото беше потънало в мрак, само в нашата къща светеше. Жабка бе седнал на масата с жена ми, заобиколени от цял куп хартии. Цяла нощ бяха пресмятали. Какво да се купи, в какво най-добре да се вложат спечелените пари.
— Колко? — попитаха ме едновременно, щом затворих вратата.
— Колко предлага?
— Нищо. — Тежко се отпуснах на стола и изпих студеното кафе в каничката. — Абсолютно нищо. Разбрал е, че са фалшификати.
— Как е могъл да разбере? — учуди се тъстът.
— Но защо е дошъл тогава? — попита жена ми. По-умна е от баща си. — Могъл е да ти пише. Какво иска?
Не ми се щеше да им казвам нищо, знаех ги що за семейство са, но те настояваха толкова дълго, пък и накрая можеха да си помислят, че съм сключил сделката тихомълком.
— Иска да предприеме експедиция в тукашните пещери.
— Сам ли? — слисаха се те, защото знаеха колко е опасно.
— Съвсем не, мило семейство. Искаше да предприеме експедицията с мен. Казвам направо „искаше“, използвам минало време, защото най-категорично отхвърлих предложението му. И или ми свари прясно горещо кафе, или да вървим да спим. От всичко това ми се замая главата.
— Но сигурно ти е предложил някакви либри? — попита тъстът.
— Аз нямам намерение да си продавам живота, татко. Така че не съм се и пазарил за него.
— Страхливец! — скочи като ужилен тъстът. — Колко пъти съм рискувал живота си за семейството. Попитай я само…
— Знам. Произвеждали сте шоколад от трици. Могли са най-много да ви хвърлят в затвора. За съжаление за това у нас никого не обесват. Докато мене изпращате в подземните пропасти. Видели ли сте някога Мацоха? Точно такава урва може да има и у нас. Дори още по-дълбока. Като поискам да се самоубия по този начин, ще скоча в Мацоха, защото поне ще виждам…
Жабка се ядоса, показваше ми изчисленията си, как би могъл да разшири производството, как искал да ме направи свой заместник, да проектирам всичките му рекламни плакати, след като мога на рисувам, как вече възнамерявал да произвежда шоколадени фигурки на вестоницката Венера, което сигурно щяло да бъде прекрасно, вълнуваше се, увещаваше ме и ми обещаваше, дори предложи да намери екскурзовод на лорда, но аз само клатех отрицателно глава.
— Не желая никой да тежи на съвестта ми. Нека господин лордът се изгори сам. Омръзнаха ми вашите мошеничества.
— Моите мошеничества ли? — обиди се той и лицето му пламна. — Да не би аз да издялах онзи глупав носорог, макар че и малките деца знаят, че край Микулов никога никой не е виждал носорог? Ако аз бях майсторът, никой никога нямаше да разбере каква е работата, защото умея да правя всичко честно и както трябва. Дори мошеничествата. Но ти всичко проваляш. Ще ри провалиш и живота. Ако има поне малко ум в главата, дъщеря ми ще те зареже още утре.