Кенеди насочи телефона си към Робърт, който спря на една крачка от него, пъхна ръце в джобовете на джинсите си и погледна малкия екран, който показваше правоъгълно късче бяла хартия, сложено върху чиста бяла калъфка на възглавница. Думите на листчето, изглежда, бяха написани с кръв. Хънтър ги прочете бавно.
— "Трябваше да ме убиеш в онзи самолет, когато ти дадох възможност, стари приятелю. Този шанс отлетя. Сега е мой ред. Бъди готов, Скакалец, защото ще играем една игра."
— Греша ли? — попита Кенеди. — Че бележката е написана за теб?
Хънтър поклати глава.
— Не, не грешиш. — Този път дишането му беше тежко и затруднено.
— В момента направо съм съставен от въпроси — обади се Гарсия. Изражението на лицето му беше крайно озадачено.
— Сигурен съм, че Робърт ще отговори на всичките веднага щом си тръгна — каза Кенеди и погледна часовника си. — И това ще е скоро. — Той отново се обърна към Хънтър. — Ти познаваш Лушън много по-добре от мен, Робърт, но аз имам работа с психопати през цялата си кариера и това… — Кенеди кимна към мобилния си телефон — не звучи като покана… но ако е така, не е такава, на която бих отказал. Лушън няма да ти позволи да го направиш.
Хънтър не каза нищо, защото знаеше, че Ейдриън е прав. Бележката не беше покана, а ултиматум, подплатен с предизвикателство.
Директорът на НЦАНП отново погледна часовника си.
— Трябва да се връщам във Вашингтон. Сигурен съм, че нещата там вече врят и кипят, но следобед ще ви се обадя.
— Няма да оглавя оперативна група на ФБР за издирването на Лушън, Ейдриън — твърдо заяви Хънтър.
Кенеди спря до вратата и погледна двамата детективи. Преди да излезе от кабинета, той леко кимна в знак, че разбира. Не им каза, че според него няма значение дали Робърт иска да преследва Лушън или не, защото беше сигурен, че Лушън идва за Робърт.
8
Веднага щом вратата се затвори зад Кенеди, Гарсия се обърна към Хънтър.
— Ти и аз — каза той и посочи с показалец първо Робърт и после себе си. — Трябва да поговорим.
Хънтър се съгласи, като кимна, и седна зад бюрото си.
Карлос остана прав.
— Е, целият съм в слух. Кой, по дяволите, е Лушън Фолтър? — Той вдигна дясната си ръка. — И моля те, зарежи глупостите от сорта "зло в човешка форма".
Робърт се облегна назад на стола, сложи лакти на облегалките за ръце и сключи пръсти пред брадичката си. Знаеше, че няма да се измъкне лесно.
— Предполагам, че искаш дългия вариант.
— Имам цял ден — отвърна Гарсия.
Хънтър се замисли, сякаш искаше да избере точните думи, с които да опише какъв е в действителност Лушън Фолтър. Повдигна рамене и започна да обяснява:
— Лушън Фолтър е един от най-интелигентните хора, които съм срещал. Той е самодисциплиниран, решителен, съсредоточен, изобретателен, много способен, абсолютен майстор в психологическото манипулиране и измамите и на всичкото отгоре, Ейдриън не лъжеше — Лушън наистина е чисто зло.
Гарсия все още не изглеждаше смаян.
— Срещали сте се? Кога?
Хънтър се поколеба за частица от секундата.
— Когато бях на шестнайсет години.
Безучастното изражение на лицето на Карлос се превърна в пълна изненада.
— Какво? На шестнайсет?
Робърт кимна.
— В първия ми ден в университета "Станфорд". Двамата бяхме в едно общежитие, в една стая.
Челюстта на Гарсия увисна почти до пода от почуда.
— Мисля, че е по-добре да седна. — Той се подпря на бюрото си.
— Също като мен — продължи Хънтър — Лушън следваше психология.
Съдейки по блуждаещия израз в очите на Робърт, Карлос разбра, че спомените му са го отвели назад във времето в онези студентски дни, и зачака.
— Веднага се сприятелихме — добави Хънтър. — Не го очаквах.
— Какво искаш да кажеш?
Робърт повдигна рамене.
— Той се държеше дружелюбно.
Гарсия се намръщи.
— И това те изненада?
— Донякъде, да.
— Защо?
— Както казах, бях на шестнайсет, когато започнах да уча в университета — обясни Хънтър. — Това означаваше, че съм поне две години по-малък от всички останали. Като младеж, не бях физически активен. Не си падах по спорта, физическите упражнения и други такива неща. Бях кльощав и тромав и се обличах много различно от повечето студенти в "Станфорд" по онова време.
— В какъв смисъл различно?
— Бяхме много бедни — отговори Робърт. В тона му не прозвуча никакво извинение. — Повечето ми дрехи бяха от магазини за втора употреба. Много от тях всъщност не ми бяха по мярка, но само това можехме да си позволим. — Той се усмихна. — Носех скъсани джинси, когато скъсаните джинси не бяха на мода, и карирани ризи, преди гръндж рокът да ги направи популярни. — Хънтър погледна Гарсия и повдигна вежди. — И така, бях по-малък от повечето, комично кльощав, зубрач и носех предимно скъсани дрехи, които не ми бяха по мярка. — Робърт даде на партньора си малко време, за да си го представи. — Схващаш ли картинката? Аз бях магнит за присмех и подигравки, Карлос.