Съдейки по външния вид и телосложението на Хънтър в момента, Гарсия никога не би предположил, че Робърт е бил кльощаво хлапе. Той изглеждаше по-скоро като капитан на отбор по борба или университетски шампион по бокс.
— Тогава Лушън беше на деветнайсет — продължи Хънтър. — Обичаше спорта и тренираше най-малко пет пъти седмично. Той беше идеалният образ на здравеняк, който би искал да тормози някой като мен. — Робърт се усмихна при спомена. — Помня, че за пръв път влязох в стаята си в общежитието, носейки кашон с учебници и чанта с всичките ми дрехи. Лушън беше на пода и правеше лицеви опори.
— Колко тъжно — отбеляза Гарсия.
— Веднага щом го видях, се приготвих за онова, което бях сигурен, че ще последва. — Хънтър поклати глава. — Но така и не се случи. Лушън не подметна колко съм кльощав или колко окъсани са дрехите ми, или какъв съм зубър на вид. Не подхвърли никакви язвителни забележки. Никакви подигравки, никакви шеги… нищо. Дори ми помогна да внеса нещата си.
— Не знаех, че са те тормозили като малък — рече Карлос.
— Трудно е да го избегнеш, когато изглеждаш като мен по онова време. Толкова бях свикнал с това, че си помислих, че Лушън пази гадостите за по-късно. Отначало се прави на готин… спечелва доверието ми, но след време ще ме засипе с подигравки, шеги, физическо малтретиране, унижение… каквото се сетиш.
— Това обаче не се случи.
Хънтър отново поклати глава.
— Не. Всъщност Лушън ме спаси два пъти, когато други студенти се опитаха да ме нападнат. Той ме убеди да се запиша на уроци по бойни изкуства и ми даде съвети как да тренирам, как да се храня и как да натрупам мускули. Общо взето, Лушън беше най-добрият ми приятел през студентските години.
Гарсия имаше такъв вид, сякаш беше пропуснал нещо.
— Малко съм объркан, Робърт. Няколко пъти чух, че този тип Лушън е олицетворение на злото, но човекът, когото ти описваш, ми се струва доста свестен.
— Това е един от номерата му, Карлос. Измама. И Лушън е най-добрият в тази област. — Хънтър замълча, преценявайки следващите си думи. — Няма потвърден брой и не знам дали някога ще има, но се предполага, че Лушън е убил повече от сто души.
Сега вече Гарсия се смая.
— Какво? — стъписа се той, макар да знаеше, че Робърт никога не би се пошегувал с такова нещо. — Но това го прави един от най-продуктивните серийни убийци в историята на САЩ.
— Да, така е — съгласи се Хънтър.
— Тогава как така не съм чувал за него?
— Никой не е чувал за него. Никой не знаеше кой е Лушън Фолтър и какво прави, докато ние не го хванахме преди няколко години.
— Ние? — На лицето на Карлос отново се изписа озадаченост. — Как така ние?
— Аз помагах на ФБР и НЦАНП.
— Кога е било това?
Хънтър въздъхна.
— Преди три години и половина.
— Преди три години и половина? — Видът на Гарсия стана още по-озадачен. — Но ние сме партньори от десет години, а аз изобщо не си го спомням.
Робърт не каза нищо.
— Къде съм бил? — попита Карлос.
— На почивка.
— На почивка… — Гарсия млъкна и се намръщи, когато споменът рязко изплува от паметта му. Преди три години и половина, след като приключиха разследване на сериен убиец, което едва не отне неговия живот и живота на съпругата му Ана, капитан Барбара Блейк заповяда на Хънтър и Гарсия да си вземат две седмици отпуск. Карлос заведе Ана в Ню Орлиънс, а Робърт трябваше да замине за Хавай. Гарсия си спомни, че двамата с Хънтър се срещнаха отново, след като със съпругата си се завърна от Луизиана. В същия този кабинет. Карлос си спомни разговора им дума по дума.
— Нямаш слънчев загар като на човек, който се връща от Хавай — беше казал Гарсия и се бе намръщил на партньора, си. — Ходи на почивка, нали?
— Донякъде — беше отговорил Хънтър.
— И какво означава това?
— Взех си отпуск, но не заминах за Хавай — беше обяснил Хънтър.
На Карлос това му се беше сторило малко странно, защото знаеше колко много иска Робърт да посети Хавай, но досега не бе имал възможност.
— На никакво по-особено място. Бях на гости на един приятел на изток.