— Ти каза, че операцията на специалните екипи на ФБР е била неуспешна — рече Гарсия, следвайки реда на мислите си. — Лушън не е бил намерен на нито едно от онези петнайсет места, но нека те попитам нещо. Лушън знае ли, че екипите на ФБР са нахлули в убежищата му? Знае ли, че адресите са компрометирани?
— Вероятно не — отговори Хънтър. — Поне засега.
— И какво означава това?
— Не мисля, че са му казали, че първият ход на ФБР е бил да проверят скривалищата му.
Гарсия направи гримаса, сякаш онова, което искаше да каже, току-що е станало очевидно.
— Но — продължи Хънтър — Лушън знае, че ФБР е иззело всичките петдесет и три тома на импровизираната му енциклопедия. Знае, че Ейдриън и НЦАНП вече са я прочели — всяка страница, всяка дума. — Той замълча, преди да приеме предложението на Гарсия. — Да, ти си прав. В момента най-много от всичко Лушън се нуждае от скривалище, където да се смята в безопасност. — Хънтър леко поклати глава. — Никое място, никой адрес и никое име, споменато на онези страници, вече не е безопасно, Карлос, защото ФБР ги знае, и Лушън е напълно наясно с това. Той няма да отиде на нито един от онези петнайсет адреса. Лушън е умен. Вероятно има едно, дори повече тайни убежища, които знае само той. Места, които не е споменавал пред никого и не е записал никъде.
— Не можеш да си сигурен, Робърт — възрази Гарсия. — Лушън е бил заключен в пълна изолация три години и половина. Доколкото разбрах, през това време той не е имал контакт с външния свят. — Карлос спря пред бюрото на Хънтър. — Няма значение колко е интелигентен. В момента го издирва всяка правоприлагаща агенция в страната, включително ФБР и Маршалската служба. Да, сигурен съм, че ти си прав и той е напълно наясно, че всяко място, всеки адрес и всяко име, които е споменал в тетрадките си, е компрометирано, но сега е отчаян, бяга и няма време, а ние с теб знаем, че отчаяните хора обикновено прибягват до отчаяни мерки, колкото и рисковани да изглеждат.
Хънтър не намери грешка в логиката на партньора си, с изключение на един дребен детайл. — Лушън не изпадаше в отчаяние. Той не се паникьосваше… никога.
Въпреки всичко това трябваше да се съгласи, че може би си заслужава отново да проверят онези убежища.
— Ето защо, следващият ми въпрос към теб е… — каза Гарсия — за онези скривалища. Още ли съществуват, или ФБР ги е затворило завинаги?
Хънтър повдигна рамене.
— Не знам, но това всъщност няма значение, нали?
Карлос веднага разбра какво има предвид партньорът му.
— Не, няма… защото Лушън няма как да знае и това.
Хънтър кимна и протегна ръка към телефона на бюрото си.
10
Лушън беше прав в предположенията си — до средата на сутринта по медиите бяха съобщени спешни "извънредни" новинарски бюлетини за бягството му, а до един часа следобед снимката от ареста му беше показана по всяка голяма телевизионна мрежа в страната. Показаната снимка всъщност беше отпреди четири години, но Лушън не се беше променил много. Дори не изглеждаше остарял, но това нямаше абсолютно никакво значение. Четиридесет минути след като паркира новопридобитото си ауди А6 на третия етаж на покрития денонощен паркинг на Стейт Стрийт, Лушън вече изглеждаше съвсем различен.
На отсрещната страна на улицата срещу паркинга той намери бакалия, откъдето си купи ножица, крем за бръснене, самобръсначка за еднократна употреба, огледалце, три големи бутилки вода, няколко десертни блокчета, два пакета говежда пастърма, ролка хартиени кърпи, бейзболна шапка и слънчеви очила. Малко по-нататък по улицата Лушън попадна на малък магазин за дрехи, откъдето си купи сини джинси и тъмна блуза с дълги ръкави и надпис "Направо от Ноксвил" на гърдите. На по-малко от двайсетина метра от магазина за дрехи имаше голям "Макдоналдс".
— Това ще свърши чудесна работа.
Лушън всъщност искаше само да използва тоалетната, но когато влезе в заведението за бързо хранене, забеляза на вратата табелка, на която пишеше: "Тоалетните ни са само за клиенти".
Той не беше човек, който обръща голямо внимание на табелки, нито спазваше правилата, но не видя причина да рискува привличане на нежелано внимание върху себе си. Освен това малко храна щеше да му се отрази добре.
Беше си сложил бейзболната шапка и слънчевите очила и от разстояние забеляза четиримата млади касиери. За по-малко от минута избра мишената си — тийнейджър с рижа коса и осеяно с акне лице, който имаше такъв вид, сякаш мразеше работата си, родителите си и вероятно цялото си съществуване, при това силно. Хлапакът не вдигаше глава от касата, докато приемаше поръчките на клиентите.