— Лушън се перчи — каза Гарсия, схващайки разсъжденията на партньора си. — Показва среден пръст на всички.
Хънтър кимна.
— И това също, но преди всичко показва колко е спокоен, пресметлив, нарцистичен и контролира положението дори под крайно напрежение.
Карлос се почеса под брадичката.
— Качества, които правят серийния убиец безкрайно по-опасен.
Робърт се съгласи.
— Сега разбирам как директорът Кенеди е разбрал, че загадъчната бележка, която е оставил Лушън, е предназначена за теб — каза Гарсия и цитира: — "Трябваше да ме убиеш в онзи самолет, когато ти дадох възможност, стари приятелю." Говорел е за случая, когато си го заловил.
Хънтър кимна.
— И за да бъде абсолютно сигурен, че ще разбера, че бележката е за мен, Лушън е завършил с едно много лично прозвище.
— Имаш предвид "Скакалец"? — Гарсия се готвеше да зададе този въпрос. Чудеше се за това, откакто прочете бележката.
— Навремето и двамата много харесвахме един телевизионен сериал, наречен "Кунгфу". Беше от седемдесетте години и го повтаряха, но пак беше страхотен.
— Не го знам — рече Карлос и поклати глава. — Какво за него?
— Във всеки епизод имаше най-малко две ретроспективни сцени, когато старият и сляп учител по кунгфу от Шаолин обяснява учението си на младия ученик. Учителят винаги наричаше ученика Скакалец. И на шега от време на време, когато искаше да ми се подиграе, Лушън ме наричаше Скакалец. Това ставаше предимно на уроците по бойни изкуства. Той имитираше много добър китайски акцент и казваше нещо от сорта: "Трябва да си търпелив, Скакалец".
Гарсия се замисли за секунда.
— И като те нарича Скакалец отново, се опитва психически да те върне в дните в университета, когато той е бил учителят, а ти — ученикът… така да се каже.
Хънтър потвърди, като кимна.
— А какво мислиш, че иска да каже, когато е написал: "Ще играем една игра"? Каква игра?
Робърт се втренчи в очите на партньора си. Убедеността, с която изрече следващите си думи, предизвика ледени тръпки на безпокойство по гърба на Карлос.
— Не знам със сигурност, но мога да ти кажа едно — онова, което Лушън нарича "игра", всички други наричат "седемте кръга на ада".
12
За разлика от Лос Анджелис небето над Ноксвил беше съвършено ясно и слънцето в края на април обливаше града в топлина. Светлината му се отразяваше в покривите на колите и прозорците на сградите като лазерни лъчи.
Лушън отново тръгна по улицата и след няколко минути стигна до магазина за карнавални костюми, който търсеше. Магазинът го изненада приятно. Беше огромен, много по-голям, отколкото очакваше, с богато разнообразие от стоки, които задоволяваха вкуса и на възрастни, и на деца.
Въпреки размерите му и хипнотичния брой стоки по рафтовете, Лушън прекара по-малко от десет минути в магазина. През това време избра половинлитрова бутилка течен латекс, два различни комплекта за гримиране, две перуки, четири комплекта контактни лещи и една торбичка фон дьо тен с натурален нюанс, съответстващ на цвета на кожата му.
— Купон ли ще правите? — попита афроамериканката на средна възраст на касата, когато таксува и последната стока. Радостта в гласа й беше напълно искрена.
— Не точно — отговори Лушън с перфектен акцент от Южен Тексас. — Аз само… искам да се скрия от хората.
Касиерката избухна в оживен смях, който сякаш излезе някъде дълбоко от корема й. Очилата й се плъзнаха до върха на носа й и тя ги бутна нагоре с показалеца си. — Много добре знам какво имате предвид. И аз правя така през повечето дни.
Лушън й се усмихна съчувствено, докато плащаше.
— Задръжте рестото.
— О, много ви благодаря. — Усмивката й придоби цяло ново измерение. — Скрийте се добре. Не им позволявайте да ви хванат.
— Нямам намерение да го правя — отвърна Лушън, намигна й и излезе от магазина.
След по-малко от осем минути той минаваше покрай същия "Макдоналдс", в който беше неотдавна. Помисли си отново да влезе в тоалетната, да обръсне досадната си брада и използвайки течния латекс, който току-що си беше купил, и част от грима, да скрие белега и може би малко да подчертае скулите си. Това със сигурност би го направило неузнаваем, но щеше да му коства ценно време, а освен да се отърве от дразнещата го брада, Лушън не виждаше реална причина да променя външността си повече, отколкото вече беше сторил.