Тялото на мъжа се отпусна напълно, но той все още не беше загубил съзнание.
Лушън махна ръка от устата му и го бутна в багажника на беемвето. Докато изваждаше ключа от черепа му, го завъртя още веднъж, за да го освободи от костта и кожата. От раната в главата на мъжа рукна кръв. Лушън не загуби време и веднага затвори багажника.
От главата на мъжа щеше да изтече значително количество кръв, преди той да се предаде на нараняването и да се остави смъртта да го вземе, но кръвта нямаше да се процеди през багажника на колата. В зависимост от това кой беше мъжът и къде бе отивал, преди да се случи произшествието, можеше да минат часове, дори дни, докато го намерят. Но дори да го откриеха през следващите десетина минути, за Лушън нямаше абсолютно никакво значение.
Няколко секунди по-късно, като човек без нито една грижа на света, той отново беше на път.
Следващата спирка беше Луизиана.
14
По време на погребението на специален агент Лари Уилямс валеше дъжд. Не проливен, но равномерен, непрощаващ дъжд, който започна в ранните часове на утрото и не спря до късно вечерта.
Хънтър и Гарсия бяха взели ранен полет от международното летище на Лос Анджелис до летище "Дълес" във Вашингтон. Нямаше да нощуват там, затова, щом кацнаха, взеха такси направо до гробището "Оук Хил", парк с площ двайсет и два акра, който се намираше в квартала Джорджтаун във Вашингтон.
На церемонията директорът Кенеди стоеше до свещеника. Лицето му представляваше замръзнала маска на скръб, докато бавно спукаха ковчега в черешов цвят в гроба, изкопан в земята като болезнена рана, която скоро щеше да заздравее. Ковчегът спря на дъното на двуметровия изкоп и двама служители с лопати и яркожълти дъждобрани започнаха да го засипват с пръст.
Присъстващите, повечето агенти на ФБР, които в един или друг период бяха работили със специален агент Уилямс, бавно започнаха да се разпръсват. Хънтър и Гарсия останаха, докато беше хвърлена и последната лопата пръст.
Кенеди също остана, свел глава. Очите му бяха скрити зад стандартните за ФБР слънчеви очила.
Когато гробът най-после беше запълнен с пръст, свещеникът каза няколко последни думи, прекръсти се, стисна ръката на Кенеди и тръгна. Всичко приключи и директорът на НЦАНП се приближи до Хънтър и Гарсия.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза той и се ръкува с двамата детективи.
— Опелото беше хубаво — отбеляза Карлос.
Кенеди погледна към гроба.
— Семпло. И без това така би искал Лари. — Той обърна лице към двамата детективи. — Къде сте отседнали?
— Никъде — отвърна Хънтър и погледна часовника си. — Връщаме се в Лос Анджелис. Полетът ни е след малко повече от два часа.
— Сериозно? — Кенеди се намръщи. — Кога пристигнахте тук?
— Преди час и половина — отговори Гарсия.
Кенеди ги стрелна с поглед.
— Но това е лудост. Полетът от тук до Лос Анджелис е пет часа.
— Така е. Не ми говори. — рече Карлос. — Да добавим трите часа разлика във времето и че съм на крак от три сутринта. Но не можем да направим нищо. Утре рано сутринта трябва да бъдем в Главното управление на лосанджелиската полиция.
Кенеди кимна.
— Добре. В такъв случай нека ви закарам до летището. Може да говорим по пътя.
Въпреки че за последен път се бяха видели преди по-малко от четиридесет и осем часа, Кенеди изглеждаше състарен най-малко с две години оттогава.
— От кое летище излитате? — попита той, когато тримата се настаниха на задната седалка на големия черен джип, паркиран зад ъгъла, до един бял мавзолей.
— "Дълес" — отговори Хънтър.
Кенеди даде указания на шофьора, а после свали слънчевите очила, разхлаби възела на вратовръзката си и избърса лицето си с хартиена кърпа. Робърт и Карлос направиха същото.
— Не разполагаме с абсолютно нищо — заяви той с унил и уморен вид.
Детективите знаеха, че Кенеди има предвид "второто пришествие" на операция "Престъпен ум".
Само няколко часа след като беше отлетял от Лос Анджелис и бе кацнал във Вашингтон и след като Хънтър му се обади, Кенеди бе събрал специалните екипи на ФБР, за да ги приведе в бойна готовност. Заповедите им бяха елементарни — незабелязано да се приближат до скривалищата на Лушън, да използват фиброоптична оптика, за да огледат постройките, и да нападнат само ако са сигурни, че Лушън е там. Иначе екипите трябваше да се оттеглят и щеше да започне операция по наблюдение с надеждата, че той може да се появи.
— От бягството на Лушън изминаха повече от четиридесет и осем часа — каза Кенеди. — Ако се е отправил към някое от убежищата, за които знаем, вече трябваше да е там.