— Ами другата кола? — попита Робърт.
— Аудито е регистрирано на Алиша Камбъл, четиридесет и една годишна, от Чарлстън, независим консултант по ипотеки. Съпругът й Уорън Камбъл е адвокат. В утрото на бягството на Лушън от затвора господин Камбъл и съпругата му се скарали сериозно. Тя взела колата и оттогава никой не я е виждал и чувал. Алиша Камбъл също не отговаря на мобилния си телефон. В цялата страна е разпространен бюлетин за издирването на двете коли, но все още не е забелязана нито една от тях. — Кенеди отново пъхна тефтерчето в джоба си.
— Проблемът е, че са изминали два дни от смъртта на Бакстър. Два дни, откакто са видени двете превозни средства. Дори ако Лушън е убил Бакстър и е карал или форда, или аудито, много вероятно е вече да е зарязал колата и да я е заменил с друга.
— А някой видял ли е Лушън? — попита Карлос. — Снимката от ареста му вече е показана навсякъде.
Кенеди въздъхна унило.
— Да, получихме над сто обаждания. Според тях Лушън е забелязан в цялата страна — Западна Вирджиния, Кентъки, Тенеси, Северна и Южна Каролина, Охайо, Индиана, Алабама, Ню Йорк… къде ли не. Ако искате вярвайте, но се обади един човек, който мисли, че го е видял в местен супермаркет в Аляска.
Хънтър изобщо не се изненада. Всеки път, когато по националните новини покажеха снимката на беглец, имаше стотици фалшиви обаждания, обикновено не от злоба, а защото хората наистина вярваха, че са видели човека на снимката. Фактът, че някои мислеха, че вероятно ще получат някаква награда за информацията, също допринасяше за големия брой обаждания, регистрирани от властите.
— Истината е, че Лушън бяга от повече от четиридесет и осем часа и ние нямаме представа къде може да е — продължи Кенеди. — Няма с кого да разговаряме. Той беше в затвора от три години и половина и не е общувал с външния свят. Не го е посещавал никой. Не е получавал и не е изпращал писма. Дори не се е обаждал по телефона нито веднъж. Няма и адвокат. Отказал се е от правото си на адвокат. Единствените хора, с които е говорил, след като е бил арестуван, са психолозите от Отдела за поведенчески анализ и няколко надзиратели, повечето от които впоследствие е убил.
Мобилният телефон на Хънтър завибрира в джоба на якето му. Той го извади и погледна екранчето — "непознат номер".
— Един момент — каза Робърт на Кенеди и отговори на обаждането. — Детектив Хънтър, отдел "Свръхтежки убийства".
— Здравей, Скакалец.
Сърцето на Хънтър спря да бие.
— Отдавна не сме разговаряли, стари приятелю.
15
След като напусна Ноксвил, Лушън кара един час и стигна до дълга и гъста гора покрай магистрала "Дикси", на юг от бреговете на река Френч Брод.
— Да, точно това имам предвид — измърмори той, намали и потърси отбивка или пътека… нещо, което да го заведе по-навътре в гората.
След като търси две-три минути, Лушън най-после забеляза тесен черен път, който се отклоняваше от магистрала "Дикси" и чезнеше сред дърветата. Без изобщо да се колебае, той зави и пое по него, докато вече не можеше да отиде по-нататък. Спря аудито, отвори багажника, преметна на рамо трупа на Алиша Камбъл и я носи пеша на север десетина минути, докато стигна отличителна група дървета. Районът изглеждаше непристъпен. Лушън се огледа наоколо, но не видя знаци от нечие присъствие. Нямаше боклуци, нито следи от палатки, остатъци от огън или фасове от цигари… нищо. Видя само стъпки на вълци.
— Тук ще се сбогуваме завинаги, Алиша — каза той и сложи тялото й на земята до едно от дърветата. — Беше ми приятно да се запознаем.
Извади от джоба си ножицата, която беше купил в Ноксвил, коленичи до трупа на Алиша и с един-единствен прецизен и силен замах преряза гърлото й от ляво надясно.
От раната не рукна кръв, тъй като сърцето и беше спряло преди повече от два часа, но няколко капки бавно се процедиха по бледата й бяла кожа и се стекоха върху листата и земята под тялото й. Това беше всичко, което искаше Лушън. Вълците и другите животни, които обикаляха из гората, скоро щяха да надушат мириса на плътта и кръвта й. До сутринта от трупа й нямаше да остане почти нищо.
— Вечерята е сервирана, момчета. Елате и се почерпете — извика Лушън и преди да се върне в колата, окачи чантата на Алиша на клон на дървото, високо над земята, за да не я отмъкнат вълците.
Освен две спирания за задължително зареждане с бензин и отиване до тоалетна, Лушън кара, без да спира, през остатъка от деня и цялата нощ. Планът му да се върне във Вирджиния и после отново да поеме на юг, този път през Северна Каролина вместо през Тенеси, се осъществяваше по-добре, отколкото очакваше. След като пикапът, който беше изоставил в онази зона за отдих, беше намерен, маршалите, които отговаряха за задачата отново да заловят Лушън, незабавно бяха разпоредили да бъдат поставени блокади на тактически места, разпръснати из Южен Тенеси и на границите с Джорджия, Алабама, Мисисипи и Арканзас. Придвижвайки се обратно на север към Вирджиния и после отново на юг през Северна Каролина, Лушън заобикаляше операцията на Маршалската служба и избягваше всичките й блокади.