Пеша по неравен и мокър терен, щяха да му бъдат необходими близо четири часа, за да стигне от бараката си до най-близкия град, но това не го тревожеше. Той имаше достатъчно запаси, за да изкара една седмица, макар че нямаше намерение да прекара повече от един, може би два дни, скрит в южна Луизиана.
Най-после сам и изолиран, Лушън си позволи да си почине.
16
Тъй като говореше с Робърт Хънтър, а не с непознат, Лушън реши, че няма причина да преправя гласа си.
— Ще призная, че наистина съм разочарован, Скакалец, може би дори малко обиден от факта, че ти не дойде нито веднъж да ме посетиш, докато бях вътре.
Обезпокоеният поглед на Хънтър се отмести първо към Гарсия и после към Кенеди. Не беше необходимо да питат кой се обажда.
— Не може да бъде. — Карлос оформи беззвучно с устни думите. На лицето му се изписа недоверие.
Робърт сложи мобилния си телефон на седалката между себе си и Гарсия, направи знак на всички да мълчат и го включи на високоговорител. Отвори приложението за записване на разговора и натисна бутона за запис.
— Знаеш, че вече не съм вътре, нали, Скакалец?
В гласа на Лушън нямаше нито грам вълнение. Дори звучеше отпочинал, сякаш е бил на почивка от две денонощия.
Хънтър не каза нищо.
— Разбира се, че знаеш — продължи Лушън. — Обзалагам се, че ти си бил първият, на когото се е обадило онова изпражнение Ейдриън Кенеди, след като е чуло новината.
Кенеди беше твърде опитен и дори не трепна от коментара. Вниманието му беше приковано в екрана на мобилния телефон на Робърт, сякаш гледаше право в очите на Лушън.
— Освен това предполагам, че си видял бележката, която ти оставих, нали?
Хънтър пак не отговори.
— О, я стига, Робърт. Наистина ли ще мълчиш? Вече не си на шестнайсет, стари приятелю.
— Не беше необходимо да ги убиваш всичките, Лушън — най-после наруши мълчанието си Хънтър.
— Е, здравей, стари приятелю. Хубаво е отново да чуя гласа ти. Как си?
— Не беше необходимо да ги убиваш всичките.
— Предполагам, че говориш за надзирателите в онази лайняна дупка, в която бях заврян. Разбира се, че "не беше необходимо", Скакалец, но аз правя това, забрави ли? Аз съм… как да се изразя… — Последва кратка пауза, докато Лушън търсеше точните думи. — "Изследовател на актове на убийства и психологическото въздействие, което оказват върху човешкия мозък." Аз съм учен. Може дори да се каже, че съм постоянно развиващ се изследовател на методи. — Лушън се засмя подигравателно. — Всъщност това ми харесва — аз съм изследовател на методи. Но ще бъда откровен с теб, Скакалец, страхотно е да убивам отново. Не очаквах, че ще ми липсва толкова много. Никога досега не съм правил толкова дълги паузи между актовете, знаеш ли?
Хънтър изобщо не намери за забавно, че Лушън употреби думата "актове" вместо "убийства".
— Три години и половина, Скакалец — продължи Лушън. — Три години и половина, затворен в клетка. Три години и половина търпях разпитите на най-безмозъчните психолози, ако изобщо може да се нарекат такива. Между другото, що за хора назначават в НЦАНП и ОПА? Те бяха пълни аматьори. — Гласът на Лушън изведнъж стана изключително сериозен. — Три години и половина в шибана кутия и мога да ти кажа следното — човек размишлява само за едно, докато е вътре. Знаеш ли за какво?
Хънтър не отговори.
— Времето — каза Лушън. — Мислиш за него всяка секунда, всяка минута, всеки час, всеки ден. Часовникът става жизненоважен за теб като собственото ти сърце. Чувстваш ги как бият и тиктакат едно до друго. — Последва дълго и напрегнато мълчание. Когато заговори отново, Лушън изричаше всяка дума бавно и монотонно. — Последните три години и половина от живота ми бяха посветени на времето, Робърт. Време за мислене. Време да съм честен пред себе си. Време да планирам. Време да си представя бъдещето. Време да изпипам детайли. Време да чакам… и после… ме прехвърлиха в така наречен затвор с максимални мерки за сигурност. — Лушън се изсмя иронично. — Какво очакваха? Че ще прекарам още време вътре?
Хънтър погледна Кенеди.
Директорът на НЦАНП не отвърна на погледа му. Беше навел глава.
В гласа на Лушън се прокрадна нотка на весело настроение:
— Но тъй като ти спомена какво се случи в онази контролна стая, малкият ми капан, който заложих, беше много внушителен, нали? По дяволите, беше направо гениален. И идеята ми хрумна ей така, изведнъж. Веднага щом видях ролката найлоново влакно на рафта, разбрах, че трябва да оставя една последна изненада, преди да тръгна.