— Скоро ще разберем със сигурност — отвърна директорът на НЦАНП, извади мобилния си телефон от джоба и набра номер от списъка за бързо избиране. Щом отговориха на обаждането му, той предаде координатите, които Лушън им беше казал по телефона, и подробностите какво би трябвало да намерят на мястото. След това инструктира агента да се свърже с шерифа на Тенеси и да му каже незабавно да изпрати патрулна кола на мястото.
— Освен това искам пълно проследяване на местоположението на последното обаждане до следния мобилен телефон… — Кенеди кимна на Хънтър, който бавно продиктува номера си. — Трябва ми моментално, разбираш ли? Обади ми се веднага щом научиш нещо.
— Знаете ли какво ме притеснява в случая? — попита Гарсия, щом Кенеди затвори. — Фактът, че откакто е избягал само преди два дни, Лушън е убил седем души. Нали така? — Той погледна Кенеди. — Трима надзиратели, двама медицински помощници и сега двама цивилни.
— Ако се потвърди трупът в гората, да, седем — съгласи се Кенеди.
— И според това, което той току-що каза по телефона — продължи Карлос, — "игрите", както се изрази Лушън, още не са започнали. Седем жертви и всичко това е само "пример"?
В същия момент телефонът на Кенеди иззвъня в ръката му. Той отговори преди второто позвъняване.
— Какво имаш за мен?
Кенеди слуша три секунди и после естествено червендалестите му бузи станаха призрачно бледи.
— Сигурен ли си? — попита той агента на ФБР от другия край на линията, макар да знаеше, че няма как да е направил грешка. Погледът му се спря на Хънтър.
— Благодаря — каза директорът на НЦАНП, затвори и остави телефона.
Хънтър чакаше мълчаливо.
Гарсия не беше толкова търпелив.
— Какво се е случило? — попита той.
Джипът намали, когато движението на Дълес Тол Роуд стана натоварено.
— Проследили са последното обаждане до мобилния ти телефон, Робърт — каза Кенеди. — Лушън е използвал мобилен телефон с предплатена карта, но са установили местоположението. Искаш ли да отгатнеш откъде се е обадил?
Хънтър си пое дълбоко дъх и се облегна назад на седалката на джипа.
— Лос Анджелис?
Кенеди се намръщи учудено.
— Как се досети?
— Предположих — отговори Хънтър. — Не бях сигурен, но познавам Лушън и щом иска да "играе игра" с теб, не чака ти да отидеш при него. Той идва при теб.
— Чакайте малко — рече Карлос и вдигна ръце. — Този психопат е карал от Вирджиния чак до Лос Анджелис с открадната кола, след като е избягал от строго охраняван затвор, и никой не го е забелязал?
— Не — отвърна Кенеди. — Не е карал кола… Взел е самолет.
— Моля… — Челюстта на Гарсия увисна от изумление. — Какво е взел?
— Телефонното обаждане е било проследено до международното летище на Лос Анджелис — обясни Кенеди. — Лушън ти се е обадил от летището в Лос Анджелис, Робърт.
18
Лушън приключи телефонния разговор с Хънтър, преметна раницата на дясното си рамо, излезе от сградата на летището на Лос Анджелис и пусна мобилния телефон с предплатена карта, който току-що беше купил, в най-близкия контейнер за отпадъци.
Той знаеше, че веднага щом Хънтър отговори на телефона си, ще започнат да проследяват обаждането, и така и искаше да стане. Единствено съжаляваше, че няма да е там, за да види лицето на Хънтър, когато разбере, че обаждането е от летището на Лос Анджелис. Лушън мина покрай група от четирима приятели, които се мъчеха да натоварят абсурдно количество куфари в багажника на взета под наем "Тойота Авенсис". Той бързо разпозна акцента им като тексаски — най-провлеченият от южняшките говори.
Яркосиньото небе над главите им беше абсолютно безоблачно и след няколко секунди Лушън усети, че на челото му започнаха да се образуват капчици пот. Електронният термометър на часовника на билборда недалеч от мястото, където стоеше, показваше 16 градуса по Целзий и това беше очакваната температура за един типичен ранен следобед през пролетта в Лос Анджелис, но отсъствието на облаци, съчетано с липсата на вятър, го караше да изпитва чувството, че е дошъл в разгара на лятото.
Въпреки горещината затвори очи и остави слънцето да грее върху лицето му няколко секунди. Свободата несъмнено беше нещо красиво.
Четиримата тексасци се отказаха от опитите да натъпчат куфарите в багажника на колата и най-после осъзнаха, че ще трябва да сложат част от тях на задната седалка. Сега спорът беше кой да седне там при багажа.
Лушън се чудеше дали да вземе такси или автобус до центъра на града, когато видя двама полицаи да излизат от същия терминал, който той беше напуснал преди малко. За човек като него това беше твърде благоприятна възможност, за да я пропусне, затова той свали слънчевите си очила, намести раницата на рамото си, прокара пръсти през въздългата си руса перука и се приближи до двете ченгета.