Той се заслуша за петнайсетина секунди.
— Почакай, почакай. — Кенеди прекъсна човека, който му се обаждаше. — Ще трябва да повториш. Поеми си дъх, успокой се, по дяволите, и повтори онова, което току-що ми каза, но този път бавно.
Кенеди погледна Хънтър и изражението на лицето му отново се промени, този път в изтерзано.
— Сигурен ли си? — попита той по телефона. — Добре. — Ще трябва да ми изпратиш визуално потвърждение, при това веднага, чуваш ли?… Да, веднага.
Кенеди прекрати разговора и за да не хвърли мобилния си телефон към стената, отново си пое дълбоко дъх и го задържа в дробовете си колкото можеше по-дълго.
— Какво става, Ейдриън? — разтревожено попита Хънтър.
Директорът на НЦАНП не отговори.
— Ейдриън, какво става, по дяволите? — повтори Робърт.
Изразът в очите на Кенеди, когато най-сетне погледна Хънтър, беше блуждаещ и разсеян, но детективът забеляза и нещо друго, което не можа да определи.
— Той е изчезнал, Робърт — най-после отговори директорът на НЦАНП. — Избягал е. Измъкнал се е от строго охраняван федерален затвор, сякаш там не е имало никого. Убил е трима надзиратели и двама медицински помощници от лечебницата.
— Кой е избягал? — попита Гарсия. Озадачеността покриваше лицето му като маска. — Не може да е убиецът, когото току-що заловихме. — Той погледна партньора си и поклати глава. — Той още не е осъден и това означава, че не е бил в строго охраняван федерален затвор, въпреки че мястото му ще бъде там.
— Не, не е убиецът, когото току-що сте заловили — потвърди Кенеди.
— Тогава за кого става дума? — настоя Карлос.
Кенеди пак отмести поглед към Хънтър. Очите му все още изразяваха това, което детективът не беше успял да разгадае преди няколко секунди. Този път обаче Робърт го прочете като отворена книга. Погледът казваше "Съжалявам".
Хънтър почувства, че в стомаха му се образува мрачна бездна, защото не беше необходимо да пита. Той се досети чие име ще каже Ейдриън.
Гарсия, от друга страна, все още нямаше представа за кого говори директорът на НЦАНП, но ясно видя размяната на погледи между Кенеди и партньора си.
— Кой е избягал? — отново попита той.
— Лушън — най-после разкри Кенеди.
Хънтър затвори очи и тежко въздъхна.
— Лушън? — попита Карлос, местейки поглед между Робърт и Ейдриън. — Кой е Лушън?
Хънтър отвори очи, но не каза нищо.
— Лушън Фолтър — поясни директорът Кенеди.
Когато изрече на глас името, поведението му коренно се промени. Сега имаше вид на разкъсван от терзания.
Гарсия никога не беше виждал партньора си такъв, какъвто беше в момента. Ако не го познаваше добре, той би се заклел, че Хънтър изглежда уплашен.
— Кой, по дяволите, е Лушън Фолтър?
3
Робърт Хънтър беше израснал като единствено дете на родители от работническата класа в Комптън, беден квартал в южен Лос Анджелис. Майка му загуби битката с рака, когато той беше едва седемгодишен. Баща му не се ожени повторно и трябваше да работи на две места, за да се справи с предизвикателствата да отглежда сам сина си — дете, чийто мозък, изглежда, работеше с различна скорост от мозъка на всеки друг — много по-бързо.
От много ранна възраст за всички стана очевидно, че Хънтър не е като другите. Училището не му предложи предизвикателства, напротив, отегчаваше и възпрепятстваше младия Робърт до такава степен, че след като приключи с учебния материал за шести клас за по-малко от два месеца, той изучи учебниците за седми, осми и дори девети клас само за да има какво да прави. Не беше изненадващо, че тези постижения привлякоха вниманието на училищния директор, който, след като се консултира с бащата на Робърт, се свърза с училището за надарени деца "Мирман" на Мълхоланд Драйв. След множество тестове, научни и психологически, Хънтър беше приет в осми клас в "Мирман". Тогава той беше само на осем години.