Лушън влезе в малкото и лошо осветено фоайе и веднага долови отличителния мирис на сладникав парфюм, съчетан с евтин алкохол и застоял тютюнев дим. Килимът на шарки, който поздравяваше всеки прекрачил прага, беше избелял, скъсан в единия край и осеян със следи от изгаряния с цигари. От портативно радио, поставено зад празната рецепция, се разнасяше пуерторикански регетон.
Лушън натисна звънеца и зачака.
Нищо.
Той го натисна отново.
Този път чу шум зад вратата в дъното на рецепцията, но пак не се появи никой.
Той позвъни още веднъж и задържа пръста си на звънеца, докато получи отговор.
— Calmate puto[1]. Идвам — извика зад вратата ядосан мъжки глас със силен акцент. — Престани със звънеца, ese[2].
Лушън най-после пусна звънеца.
След две секунди от вратата излезе нисък и дебел мъж с ластичен клин, кафяви мокасини и карирана риза с дълги ръкави, закопчана до яката.
— Que quieres[3], ese? — попита той, когато най-сетне застана зад гишето.
Лушън го огледа мълчаливо. Дъхът на мъжа миришеше на повторно запържен боб и лук. Очите му бяха кървясали и в десния ъгъл на устата, му висеше капка кафяв сос.
— Какво искаш, ese? — повтори той и също се вгледа изпитателно в Лушън.
— Останало е малко — каза Лушън, докосна десния ъгъл на устните си и след това посочи устата на мъжа.
— Какво? — Онзи се намръщи, явно раздразнен, че го безпокоят.
— Имаш сос на устните — отговори Лушън, отново с тексаския акцент, който беше придобил на летището.
Мъжът избърса устата си с дясната си ръка и после облиза соса от пръста си.
Лушън чакаше мълчаливо.
— Добре, какво искаш, cabron[4]?
Тъй като се намираха в хотелско фоайе, Лушън отново погледна мъжа и зачака да види дали той ще осъзнае колко глупаво е прозвучал въпросът му. Човекът обаче не загря.
— Стая — отговори Лушън.
— Cuánto tiempo?[5] — попита мъжът и наведе глава към регистъра. — Колко часа?
— Да започнем с четири дни — отвърна Лушън. — Какво ще кажеш?
Човекът го погледна със странно изражение на лицето, а после изви врат и надникна към входната врата. Там нямаше никого другиго.
— Cuatro dias? — Тонът на мъжа беше недоверчив меко казано. — Estás seguro?[6]
Лушън осъзна, че макар хотелът да рекламираше стаи за час, ден, седмица или месец, всъщност беше място, където мъжете водеха проститутки, забавляваха се и си тръгваха след два часа. Никой не нощуваше, още по-малко да остане цели четири дни, но Лушън го беше избрал именно заради това.
— Точно така — отговори той. — Нека започнем с четири дни. Ако се наложи да остана по-дълго, ще ти кажа най-малко един ден по-рано. Става ли?
Мъжът продължи да го оглежда.
— Pagando en chavos, ese? В брой ли ще платиш? — Той потърка палеца и показалеца си.
— Разбира се.
— Тогава, да, ese, става — съгласи се хотелиерът и се ухили, показвайки пожълтели зъби на петна. — Стая за четири дни ще ти струва… сто и осемдесет долара.
Лушън не видя смисъл да се пазари. Бръкна в джоба си, извади точната сума и даде парите на мъжа.
— Плюс трийсет кинта депозит — добави хотелиерът с блеснали от алчност очи. — В случай че счупиш нещо в стаята. Ще ти ги върна, когато си тръгваш. Те prometo[7]
Лушън се втренчи с леденостуден поглед в очите на мъжа достатъчно дълго, за да го накара да се почувства неудобно.
— Разбира се — съгласи се най-после и даде на мъжа още трийсет долара.
Хотелиерът преброи парите и ги прибра в джоба на ризата си.
— Харесваш ми, пич — каза той и записа нещо в регистъра. — И тъй като те харесвам, ще ти дам стая на последния етаж. Тук всички стаи са еднакви — обясни той. — Но стая на последния етаж означава, че над теб няма да има никой, comprendes[8]? — Мъжът посочи с показалец към тавана. — Вероятно пак ще чуваш бамкане от съседната стая или онази под теб. Това ще бъде ча-ча. — Мъжът отправи на Лушън усмивка, която казваше "Сещаш се за какво говоря". — Може също да чуеш пляскане, викове, ругатни… — Той поклати глава. — No te preocupes por nada… Не се безпокой за нищо, comprendes? Eso es normal aqui. [9]