Лушън кимна мълчаливо.
Мъжът разгърна регистъра върху гишето и го обърна към новия гост.
— Firme aqui, рог favor[10] — усмихна се той. — Използвай каквото име искаш.
Лушън взе химикалката и бързо надраска нещо на реда, който посочи хотелиерът.
Мъжът се изсмя, когато взе регистъра и прочете какво е написал Лушън.
— Името ти е Есе Путо?
— Защо не? — каза Лушън. — Ти ме нарече така нали? Защо да го променям?
Хотелиерът се ухили.
— Si, Por que no?[11] Нека бъде Есе Путо. — Той даде ключ на Лушън. На ключодържателя пишеше "215".
— Както казах, последният етаж. Завий наляво, щом слезеш от асансьора.
— Ще се кача по стълбите — рече Лушън.
— Пак завий наляво, когато стигнеш до най-горния етаж. Последната стая вдясно.
Лушън протегна ръка да вземе ключовете, а мъжът се наведе над гишето и зашепна:
— Ако си търсиш компания, пич… по всяко време… ела при мен, tranquilo. Мога да ти намеря всичко, от което се нуждаеш… абсолютно всичко. — Отново се ухили, и показа пожълтелите си зъби. — Chicas, yayo, cachimba, todo lo que quieres[12], comprendes? Каквото пожелаеш, аз съм твоят човек.
Лушън трябваше да отстъпи крачка назад, за да избегне пълната сила на дъха му, който вонеше на лук.
— Всъщност има нещо, с което може би ще ми помогнеш — каза той.
Алчността се завърна в очите на хотелиера.
— Познаваш ли някого, който може да ми помогне да разбера на кой домашен адрес е регистриран номерът на един мобилен телефон?
Мъжът го погледна притеснено и се почеса по дебелия корем. Необикновените желания не му бяха непознати.
— Познавам някои хора — отвърна той — но ще ти струва пари, ese.
Лушън застана неподвижно. Пронизващите му очи отново накараха мъжа да се почувства неловко.
— Колко?
Хотелиерът се замисли за една-две секунди.
— Сто долара.
— Ще си получиш парите, когато ми дадеш адреса.
Мъжът се усмихна.
— Разбира се. Имаш ли номера?
Лушън написа номера на мобилния телефон на Робърт Хънтър на листче хартия и го даде на мъжа.
— Dame una horn… Дай ми един час и ще ти кажа адреса.
Лушън му благодари, като кимна, и после спокойно тръгна нагоре по стълбите към втория етаж.
21
Въпреки разликата от три часа между Лос Анджелис и Вашингтон минаваше единайсет през нощта, когато Хънтър най-после се върна в малкия си едностаен апартамент в Хънтингтън Парк, югоизточен Лос Анджелис. Наля си малко петнайсетгодишно "Порт Аскейг Шери Каск", угаси лампите, мълчаливо седна в дневната и се вгледа през прозореца в никога непомръкващите светлини на града в далечината.
Помъчи се да организира мислите в главата си, но след новината за бягството на Лушън умът му представляваше гротескна бъркотия от образи, спомени и чувства, които започваха отпреди три години и половина и гневно го теглеха назад към дните в университета. Колкото по-ясно се опитваше да мисли, толкова по-мрачни ставаха мислите му.
Той изпи още една глътка от шотландското уиски, затвори очи и остави тъмнозлатистата течност да завладее вкусовите му възприятия — сладникава и с дъх на пушек, с нюанси на цитрус и съвсем мъничко теменужки. Хънтър не си спомняше кога се бе сдобил с това уиски, нито кой му го бе препоръчал, но наистина беше прекрасно.
Уискитата сингъл малц бяха най-голямата му страст и макар да не се смяташе за експерт, малката колекция, която бе събрал през годините, несъмнено беше разнообразна и изискана и вероятно можеше да задоволи вкуса на повечето познавачи.
Сирената на не много далечна линейка изтръгна Хънтър от момента на удоволствие. Той отвори очи и видя русокоса жена на четиридесет и пет години, която дръпна завесите на прозореца на апартамент на отсрещната страна на улицата. Миг по-късно лампите там угаснаха.
Робърт погледна часовника си. 23:48. За повечето хора това беше много разумен час да си легнат, но той не беше като повечето хора, особено по отношение на съня.
Установено е, че един от всеки петима души в Съединените щати страда от безсъние. В повечето случаи причината за това състояние е комбинация от преумора от работа и стрес, свързан с финансовото положение и семейството, но случаят на Хънтър не беше като повечето.