Безсънието го беше сграбчило в хватката си за пръв път, след като майка му загуби битката с мултиформения глиобластон — най-агресивния вид първичен рак на мозъка, известен на медицината. Тогава Робърт беше само на седем години. Седеше сам в стаята си нощем и майка му отчаяно му липсваше. Мъчеше се да разбере какво се е случило и да удържи сълзите да не го удавят. Тъгата се превърна в нежелан ежедневен придружител и заедно със скръбта се появиха разтърсващите кошмари, толкова образни и въздействащи, че от чист инстинкт за самосъхранение мозъкът му направи всичко възможно да го държи буден колкото може по-дълго. Сънят стана лукс и наред с това мъчение и за да поддържа мозъка си зает по време на безкрайните безсънни нощи, Хънтър се пристрасти към книгите. Поглъщаше ги ненаситно нощ след нощ, сякаш четенето му даваше вълшебни сили. Книгите станаха неговото светилище, безопасно убежище… щит срещу тъгата, която не можеше да контролира и да разбере.
Докато годините минаваха, той се научи да живее с безсънието, вместо да се бори с него. Ако имаше късмет някоя нощ, спеше непробудно четири-пет часа, но докато гледаше как завесите се дърпат и лампите угасват една по една на отсрещната страна на улицата, Хънтър разбра, че тази нощ няма да му провърви.
Докато отпиваше от уискито, мобилният му телефон завибрира върху масичката за кафе в средата на дневната и го стресна. Сърцето му пропусна един удар и той стрелна очи към екранчето на телефона, очаквайки пак да види думите "непознат номер", но сгреши. На екрана беше изписано името "Трейси".
Хънтър несъзнателно въздъхна от облекчение и устните му се разтеглиха в плаха усмивка.
Беше се запознал с професорката по криминална психология Трейси Адамс преди няколко месеца в една от множеството библиотеки в кампуса на Калифорнийския университет в Уестууд. Привличането и от двете страни беше мигновено и безспорно, но въпреки че я харесваше много повече, отколкото искаше да признае, поради свои причини и за отчаяние на Трейси, Хънтър така и не позволи любовта им да разцъфти както трябва.
— Здравей — каза той, отговаряйки на обаждането, и отново насочи вниманието си към светлините на града отвъд прозореца. — Мислех, че вече спиш.
— Сериозно? — с леко развеселен тон попита Трейси. — Кога си чувал да заспивам преди един след полунощ?
По странно стечение на обстоятелствата Трейси също страдаше от безсъние, макар и не в толкова остра форма като Хънтър.
— Вярно — съгласи се той. — Е, как мина денят ти?
— Нормално — отговори тя. — Въпреки че на двама студенти им се наложи да се извинят и да хукнат към тоалетната. Някои от фотосите, които съпътстваха едната ми лекция днес следобед, им дойдоха в повече.
— Наистина ли? За кого говореше?
— Ед Гийн.
Робърт се засмя.
— Нека позная — фотосите са били на костюмите от човешка кожа.
Едуард Тиъдър Гийн беше сериен убиец, чиито жертви бяха доста малко на брой в сравнение с тези на някои от най-прословутите убийци в американската история. Официално той беше обвинен в убийството само на двама души. Онова, което го открояваше от повечето други серийни убийци, беше насилието и степента на лудостта му. Ед Гийн страдал от жестоки заблуди. Той изравял трупове на жени, които му напомняли на майка му, изрязвал парчета от кожата им и си правел костюми и маски, които носел вкъщи. Освен това използвал някои от частите на телата им, за да изработва колани, абажури, купи, пепелници и различни други предмети за бита. Ед Гийн беше реалното вдъхновение за някои от най-ужасяващите серийни убийци в холивудските филми, включително Норман Бейтс ("Психо"), Джейми Гъм (Бъфало Бил в "Мълчанието на агнетата") и Ледърфейс ("Тексаското клане").
Трейси се засмя.
— Да, позна — каза тя. — Костюмите от човешка кожа. Това винаги им въздейства. Все едно, как беше полетът… или по-скоро полетите?
— Дълги и уморителни.
— Мога да си представя. Отдавна не съм ходила във Вашингтон, но да отидеш дотам и да се върнеш в същия ден, е изтощително. Изненадана съм, че не си заспал след дванайсет часа летене.
— Да… За жалост сънят, изглежда, няма да дойде толкова лесно тази нощ… ако изобщо дойде.
Трейси долови нотката безпокойство в гласа на Хънтър, но знаеше, че не трябва да го разпитва. Тя му зададе съвсем друг въпрос:
— Искаш ли компания? Вечерта проверявах тестове и все още се чувствам съвсем будна, пък и утре сутринта нямам лекции.
Поканата определено беше съблазнителна.