— Пътят не е ли доста дълъг да идваш тук по това време на нощта? — попита Хънтър.
Трейси живееше в западен Холивуд, на двайсет и шест километра от Хънтингтън Парк.
— Може би — съгласи се тя. — Но ще ми направиш ли една услуга? Би ли погледнал през прозореца?
— Какво? — намръщи се Робърт. — Гледам през прозореца в момента.
— Знам — отвърна Трейси. — Но погледни надолу, до стълба с лампата вляво от теб.
Хънтър го направи.
Трейси, облечена с дълго черно палто, му помаха, докато продължаваше да държи телефона до дясното си ухо.
Напълно изненадан, Робърт също й помаха.
— Защо просто не се качи и не почука?
— Не исках да ти се натрапвам. — Трейси му се усмихна. — Това означава ли, че искаш компания?
— Да — отговори Хънтър и също се усмихна. — С удоволствие бих желал компания.
Когато приключиха разговора по телефона и Трейси влезе в жилищната сграда с апартамента на Робърт Хънтър, никой от тях не забеляза високия силует, който се криеше зад дървото няколко метра по-нататък на улицата.
Лушън стоеше там от известно време. Той видя Хънтър, който се прибра неотдавна. Видя, че лампите на единия апартамент на третия етаж светнаха и след малко отново угаснаха. Видя до прозореца сянката на Хънтър, който се взираше в далечината, сякаш разсъждаваше за неизбежното, и после… изненада. Лушън видя поразително красива червенокоса жена, която се приближаваше от другата страна на улицата. Тя погледна жилищната сграда, сякаш търсеше нещо. От това разстояние беше трудно да е сигурен, но Лушън проследи погледа й и можеше да се закълне, че жената гледаше същия прозорец, в който се беше втренчил и той.
— Еха — измърмори той под нос. — Това изглежда интересно. Коя си ти, малка хубавице?
След това видя, че червенокосата жена бръкна в чантата си, извади телефона си и набра някакъв номер, без да откъсва очи от сградата. Лушън не можа да чуе разговора, защото беше далеч, нито да чете по устните й, но почувства, че кожата му настръхна, когато видя, че Хънтър застана до прозореца, допрял мобилния си телефон до дясното си ухо. Няколко секунди по-късно червенокосата се усмихна и след това помаха с ръка.
Лушън погледна нагоре.
Хънтър също помаха.
Джакпот!
— Е, здравей, красавице — прошепна Лушън. Трепетното вълнение опияни тялото му като отрова, инжектирана право в кръвоносната му система. Очите му проследиха червенокосата жена, която върна телефона в чантата си и се приближи до жилищната сграда с апартамента на Хънтър.
Лушън се усмихна на късмета си.
— Много… много ми е приятно да се запознаем, моя красива червена розо… която и да си ти.
22
Карлос Гарсия вече беше зад бюрото си, когато Хънтър отвори вратата на кабинета им в отдел "Свръхтежки убийства", който се намираше в дъното на етажа на отдел "Обири и убийства" в прочутата сграда на Главното управление на полицията в центъра на Лос Анджелис. Стаята беше малка, двайсет и два квадратни метра, и клаустрофобична, с един-единствен прозорец, две бюра, три старомодни шкафа, принтер, кафемашина и голяма бяла магнитна дъска до южната стена, но все пак беше отделена от останалата част на етажа на отдел "Обири и убийства" и ако не друго, поне ги изолираше от любопитни очи и неспирното жужене на гласове.
Хънтър затвори вратата. Гарсия погледна партньора си и се подсмихна.
— Предполагам, че е безсмислено да те питам дали си се наспал добре?
— Успях да поспя три часа — отвърна Робърт.
Гарсия кимна. Знаеше, че в случая с Хънтър три часа сън е добро постижение.
Робърт съблече якето си и включи компютъра си, но преди да има възможност да седне, вратата на кабинета им отново се отвори. Този път беше Барбара Нлейк, капитанът на отдел "Обири и убийства".
Блейк беше поела ръководството на отдела преди няколко години, след като я посочи един от най-награждаваните капитани в полицията, преди да се оттегли от длъжността, която бе заемал повече от петнайсет години. Решението да назначат жена на такъв важен пост ядоса много конкуренти, всичките мъже. Но Барбара Блейк беше свикнала да ядосва някои хора по време на кариерата си в полицията.
Въпреки че я посрещна доста голяма враждебност, когато оглави отдел "Обири и убийства", тя бързо си спечели слава на корав като камък, сериозен капитан. Барбара Блейк не се плашеше лесно. Освен това не търпеше глупостите и обидите на никого, включително на шефовете си в Главното управление на полицията, и не изпитваше абсолютно никакви угризения да вбесява високопоставени лица от правителството, властни политици и дори медиите, когато отстояваше нещо, което смяташе за правилно.