Почукването, макар и леко, стресна жената. Раменете й се изправиха, дъхът й секна в гърлото й и тялото й непохватно се дръпна назад. Главата й рязко се обърна наляво и насълзените й сини очи се втренчиха в тъмнокафявите очи на Лушън.
— Наред ли е всичко, госпожо? — попита той. Изразът в очите му съответстваше на загрижеността в гласа му.
— Какво? — озадачено попита жената, без да смъква стъклото. Изглеждаше раздразнена, че я безпокои непознат.
— Много съжалявам — каза Лушън с очарователен, но извинителен тон. — Не искам да се натрапвам, но видях, че сте опрели глава на волана, а сега виждам, че плачете. Запитах се наред ли е всичко. Добре ли сте? Нуждаете ли се от глътка вода или нещо друго?
Жената мълчаливо се вгледа в непознатия, който стоеше до стъклото на колата й. Нямаше съмнение, че е привлекателен мъж — висок и мускулест, с изразени скули, пълни устни и волева четвъртита челюст. Очите му изглеждаха добри и изпълнени с проницателност, която тя веднага свърза със знания и опит. Тъмнокестенявата му коса беше достатъчно дълга, за да закрива ушите му. Брадата му беше гъста, но добре поддържана.
Очите на жената се отместиха от лицето на Лушън и се съсредоточиха върху дрехите му. Той беше с тъмносиня униформа във военен стил. На рамото на десния му ръкав беше зашита някаква голяма емблема, но тя не разбра какво точно пише на нея. На джоба на ризата му имаше табелка с надпис "М. Варгас". Дебел кожен колан опасваше кръста му.
— Ченге ли сте? — Очите на жената все още бяха забулени в мъгла на озадаченост и колебание.
Лушън разбра, че сега е шансът му да я накара да смъкне стъклото. Той посочи ухото си и леко поклати глава, сякаш комбинацията от смъкнатото стъкло и шумът, идващ от магистралата, блокираше гласа й.
— Извинете, какво казахте? — попита Лушън.
Това даде резултат, макар и донякъде, защото жената смъкна стъклото до половината и повтори въпроса си.
Лушън се усмихна стеснително.
— Не, не точно, госпожо. — И после леко изви тяло, за да може жената да прочете официалната емблема на дясното му рамо. — Аз съм надзирател във федерален затвор. Работя в "Лий". Всъщност смяната ми току-що свърши. — Той не й даде възможност да коментира. — Защо? Нуждаете ли се от полицейска помощ, госпожо? Затова ли сте спрели на това място за почивка? Ще им се обадя по радиопредавателя в пикапа ми, ако искате. Това ще ги доведе тук по-бързо от обикновено телефонно обаждане.
Лушън вложи точната доза загриженост в тона на гласа си и изражението на лицето си, за да успокои повечето съмнения на жената.
— Не — отговори тя. — Не се нуждая от полицията, благодаря. — Гласът й стана по-плътен от тъга. — Спрях тук, защото ми се обадиха по телефона. — Жената повдигна рамене. — Неприятна новина. Няма как да шофирам и… да плача едновременно.
Лушън й отправи различна, унила усмивка, предимно като награда, че е запазила чувството си за хумор по време на преживяване, което очевидно я беше наранило.
— Съжалявам да го чуя, госпожо. Мога ли да направя нещо, за да ви помогна? Искате ли вода? Може би десертно блокче? Захарта понякога е добра за здравето. Имам няколко блокчета в пикапа. — Той посочи с палец над дясното си рамо.
Жената смъкна стъклото до долу и отново се вгледа изпитателно в Лушън. И тогава той разбра, че е отслабил защитата й достатъчно, за да я преодолее. Видя, че жената вече не го възприема като непосредствена заплаха. Нямаше причина. Той беше хубав, учтив и говореше културно. Беше показал загриженост за здравословното й състояние. Лушън работеше като надзирател във федерален американски затвор и току-що беше предложил да се обади на полицията по радиопредавателя си, ако жената иска.
Веждите й се извиха нагоре.
— В момента се нуждая от нещо много по-силно от вода.
Лушън отново се усмихна.
— Разбирам. За жалост мога да ви предложа само вода… — Той замълча и се почеса по брадичката. — Или цигара.
Лушън вече не пушеше, но беше видял два пакета цигари в жабката на пикапа.
— Отказах ги преди две години — каза жената и наклони глава настрана. Изражението й стана замислено.
— Но знаете ли какво? — продължи тя. — Майната му. Отказах ги само за да угодя на онова лъжливо, негодно за нищо лайно. — Жената повдигна рамене. — Е, той може да си го начука. — Тя отново погледна Лушън. — Да, с удоволствие бих изпушила една цигара.
— Добре. Дайте ми минутка.
Лушън се завъртя на пети и извървя краткото разстояние между аудито и пикапа. Бръкна в жабката и чу, че вратата на аудито се отвори и затвори. Той спря усмивката си, преди да стигне до устните му. Когато се обърна, жената се беше подпряла на вратата на колата си и бе зареяла поглед някъде в далечината, встрани от магистралата. Лушън се приближи до нея, отвори пакета цигари, изтръска една и я предложи на жената.