Робърт не каза нищо.
— Ще говоря лично с главния прокурор. Нейтън и аз се познаваме отдавна. Издирването ще бъде съвместно усилие между Департамента на правосъдието и ФБР, но аз ще създам и паралелна специална оперативна група. — Кенеди насочи показалеца на дясната си ръка към Хънтър. — И ти ще я оглавиш, Робърт.
— Хей! — Хънтър вдигна ръце в жест "чакай малко". — Как така ще оглавя специална оперативна група? Аз не съм агент на ФБР, Ейдриън. Аз съм детектив от лосанджелиската полиция. И въпреки факта, че става въпрос за Лушън Фолтър, той не е моя отговорност. Вече не.
Гарсия се намръщи на партньора си.
— Както казах — продължи Хънтър — Лушън е беглец и задачата да го намерят, е на Маршалската служба на Съединените щати. Ако искаш да провеждаш съвместна операция с Департамента на правосъдието, това е между теб и тях. Ако искаш да създадеш паралелна специална оперативна група, това е твое право, но не включва лосанджелиската полиция.
— Нима ми казваш, че не те интересува дали Лушън е зад решетките, или не? — попита Кенеди.
— Не съм казвал такова нещо — отвърна Хънтър. — Ако зависеше от мен, щях да го заключа в тъмница и да изхвърля ключовете.
Намръщването на лицето на Гарсия се превърна в изненада.
— И там трябваше да бъде — продължи Хънтър. — Но вие сте решили да го настаните в затвор близо до Куонтико, за да го изучавате, нали? Да човъркате в мозъка му? Не си могъл да устоиш, нали, Ейдриън? Онова, което намерихме… всичките му тетрадки и научни изследвания… не са били достатъчни за НЦАНП, за Отдела за поведенчески анализ, ОПА, и за теб.
— Да го изучават? — намеси се Гарсия. — Тетрадки? Научни изследвания? Кой е този човек, по дяволите? Джак Изкормвача?
— Джак Изкормвача е хлапе с добро поведение от детска градина в сравнение с Лушън Фолтър — отговори Кенеди и отново се обърна към Хънтър. — Да, исках да го изуча, Робърт. Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш причината. Неговите познания как работи умът на серийния убиец са безпрецедентни и несравними, но сега всичко това е без значение. Както каза ти, той е на свобода и единственото, което има значение, е да го заловим.
— Съгласен съм — отвърна Хънтър. — Но още веднъж — тази отговорност принадлежи на Департамента на правосъдието и Маршалската служба на Съединените щати, не на лосанджелиската полиция. Аз не съм част от тях.
— За жалост си част, стари приятелю — рече Кенеди.
— Кой казва? — възрази Хънтър.
Кенеди изглеждаше притеснен от онова, което се готвеше да каже.
— Казва го самият Лушън.
Хънтър се втренчи изпитателно в лицето на директора на НЦАНП. Кенеди приличаше на картоиграч, който държи най-силния коз в цялата игра и чака оптималния момент, за да го изиграе.
— Какво означава това? — попита Хънтър. — Какво още не си ми казал, Ейдриън?
Кенеди изправи рамене.
— Намерили са бележка в килията на Лушън, Робърт. Адресирана е до теб.
6
Лушън не беше ходил в Ноксвил и докато караше по улиците и търсеше покрит паркинг, не можа да не се удиви на красотата на града. Разположен на бреговете на река Тенеси и сгушен в изумителна долина на запад от Грейт Смоуки Маунтинс, Ноксвил притежаваше неустоим и обезоръжаващ чар. Сгради от XIX век съжителстваха с лекота с модерни архитектурни постройки и от всеки ъгъл лъхаше история. След десетина минути шофиране в центъра на града Лушън беше сигурен, че отново ще дойде в Ноксвил и ще го разгледа по-добре веднага щом намери свободно време.
Той мина покрай три покрити паркинга с обслужващ персонал и най-после откри един на самообслужване на ъгъла на Стейт Стрийт.
— Ето ме и мен — каза на глас Лушън, когато зави с аудито към входа. Взе билет за паркиране от автомата до бариерата и бавно подкара по етажите. Очите му търсеха не само свободно място за паркиране, но и камери за наблюдение.
На първия етаж не бяха останали свободни места. На втория етаж съзря две, но те бяха точно пред камера за наблюдение. В самия край на третия етаж той откри идеално място — до стената и без камери наоколо. Лушън бързо вкара аудито на мястото.
— Добре, да видим какво друго имате за мен, госпожо Камбъл — измърмори той под нос, угаси двигателя и взе чантата на Алиша Камбъл от предната седалка до него. Първото, което намери, беше кожено портмоне "Ботега Венета". — Еха, много е шик — каза Лушън и дръпна ципа на портмонето. — И имаме… сто двайсет и седем долара в брой. Не е зле. — Той пъхна парите в джоба си и продължи да рови в портмонето. — Пет кредитни карти, шофьорска книжка, няколко монети, визитни картички. "Алиша Камбъл, независим консултант по ипотеки" — прочете на глас. — Хм, никога не бих предположил.