Като се подаде над водата, Борис отметна мократа коса от челото си и погледна нагоре. Двама от „хората“, рисковано вкопчени в отвесния склон, гледаха към него. На няколко метра от тях „Жак“ продължаваше метаморфозата си. От раменете му бяха израсли чифт ципести криле, които бавно се разширяваха, придавайки му прилика с огромен прилеп. Със смесено чувство на ужас и непреодолимо любопитство Борис следеше като хипнотизиран невероятната промяна. Това противоречеше на всички закони на биологията, но въпреки всичко беше истина — съществата на тази планета умееха за броени минути, дори секунди да променят строежа на телата си.
С усилие на волята успя да се откъсне от удивителната гледка. Трябваше да избяга. Ако и петимата започнеха да летят, не би имал никаква надежда да се укрие от тях. С ограничените си човешки възможности едва ли щеше да затрудни лова им. Единствената му надежда беше костюмът.
Разкопча левия горен джоб и въздъхна от облекчение, когато усети под пръстите си плъзгавата повърхност на фолиото. Това парче прозрачна синтетика му осигуряваше най-добрия начин да се измъкне незабелязано от преследвачите си.
Без повече да обръща внимание на петимата неприятели, Борис разгъна фолиото и го омота около главата си, като внимаваше да остави отпред кръгчето, което се различаваше само пипнешком — беше малко по-грапаво от останалата повърхност. По ръба на пластиковия лист беше прокарано тънко шнурче. Стегна го около врата си и задържа дъх. Във въздуха фолиото беше безполезно, по-скоро би го задушило, отколкото да му помогне. Под водата щеше да бъде съвсем друго.
Високо горе, из въздуха се мярна огромна сянка — „Жак“ правеше пробния си полет. Борис потопи глава във водата, изхвърли крака нагоре и се спусна отвесно към дъното.
Тихо съскане изпълни импровизираната качулка. Фолиото, това чудо на органичната химия, усърдно изпълняваше дълга си — с неимоверна скорост пропускаше кислорода в едната посока и изтласкваше въглеродния двуокис в другата. Отвън водата кипеше край гладката повърхност. Това също бе предвидено — навсякъде, освен по кръглото „прозорче“, фолиото имаше още едно покритие с изменено повърхностно напрежение. Грижливо подбраните му свойства създаваха непрекъснати вихри около качулката, за да се осигури постоянен приток на свежа, наситена с кислород вода.
Борис пое дъх. Обемът на качулката не беше достатъчен и фолиото залепна по лицето му, но въпреки това глътката кислород го ободри. От тренировките знаеше, че скоро ще успее да се приспособи към новия ритъм — чести, равномерни вдишвания и издишвания, почти без паузи помежду им.
Течението го влачеше към далечния дънер на Дървото. Дълбочината тук беше около четири метра — твърде малко, за да се скрие в прозрачната вода. Но като проплува малко по-напред, над главата му се плъзнаха зеленикави сенки. Широките листа на някакви водни растения покриваха повърхността, сплитаха се все по-гъсто в спасителна завеса. Борис се провря в плетеницата на дългите корени и бавно запълзя напред. Не виждаше почти нищо, ала това означаваше, че и преследвачите не могат да го видят.
Не знаеше колко време се е промъквал напред из подводния гъсталак. Дробовете му горяха от недостиг на кислород — фолиото се препоръчваше само за извънредни случаи и в никакъв случай не можеше да помогне при тежки физически усилия. Почти заслепен от изтощение, той се издигна нагоре, подаде глава над листата и дръпна шнура на качулката. Свежият, хладен въздух нахлу в гърдите му. През играещите пред погледа му искрици и мътни петна изплуваха очертанията на горния клон.
Наоколо нямаше никой.
Сега трябваше да бърза. С последните остатъци от сили той изпълзя на брега, влачейки след себе си тежкия мокър костюм, и рухна в най-близкия пухен храст.
Рим-Тим-Тука се завъртя на сплъстената постелка и откри, че му е омръзнало да лежи. Дъното на хралупата бе станало кораво и неуютно. Явно бе крайно време да смени пухената настилка. Той полежа още малко време и си представи как ще потъне в мекото топло гнездо от нов пух. Опашката му затреперя от удоволствие. Да, да, крайно време бе за смяна на постелката. Нямаше да му отнеме кой знае колко. Само да отиде до пухения храст…
Зверчето изцвърча сърдито. Пухеният храст! Ами че нали точно заради пухения храст лежеше тук, обидено на целия свят. Не му стигаше вечното съперничество на Жълтоклюн, ами сега и онзи нов досадник! На какво приличаше това? Като че светът е малък, та непременно трябва да идват във владенията на Рим-Тим-Тука.
Но обидата вече бе отслабнала. Зверчето отново си спомни с гордост за неотдавнашната победа над глупавата птица и неволно изпъчи гърди. Ще видят те! Нека само някой посмее отново да го безпокои! Рим-Тим-Тука е на собствена територия и има пълното право да се разхожда по нея, когато му хрумне.