Поляната сега се виждаше ясно, като огряна от неонова светлина. В Другия й край стърчаха високи гъби с плоски кръгли шапки, напомнящи масички на изоставено лятно кафене. Някакво животно се размърда между тях. Борис стисна бластера, но животното се приближи и той видя, че няма от какво да се плаши. Беше неголямо и старо — движеше се с несигурни, треперливи крачки. Прошарената му сплъстена козина се влачеше по тревата, закриваше муцуната, на която личаха само две примижали очи и влажен черен нос. За разлика от земните животни това не се изплаши от огъня, а седна край него и с удоволствие подложи гръб на топлината.
Цвърченето стресна Борис. Той наведе очи и видя, че зверчето отново се е показало от джоба му. Другото животно размърда глава, присви очи и се вгледа по посока на звука. Сетне издаде някакви странни, скърцащи звуци. Зверчето се оживи, бързо се спусна по комбинезона и без да спира да цвърчи, изтича към новодошлия. Рошавата муцуна се приведе надолу и двете същества започнаха някакъв неразбираем оживен диалог. Тонът се повиши спадна, отново се повиши. Най-сетне гостът с пъшкане се надигна и закуцука назад. Зверчето го последва. След малко странната двойка изчезна в сенките на храстите.
Борис опита да се усмихне иронично, но не успя. Отново бе сам, а макар че не искаше да си го признае, само за няколко часа бе успял да се привърже към дребното, смешно създание, свито в джоба му.
Измъкна тръбичките, скрити в гънките на раменете, и наду въздушните възглавници по гърба на костюма. Бяха предназначен за случаи на дълго плуване, но сега щяха да му послужат вместо дюшек. Изтегна се край огъня, издърпа под главата си широката надута яка и се опита да заспи.
Сънят не идваше. Луната грееше право в лицето му като син театрален прожектор. Едри светещи насекоми танцуваха сред дърветата като облаци от искри. Отвсякъде долитаха звуците на нощната гора — шумът на листата, нечия далечна песен (на звяр или на птица?), едва доловимото промъкване на дребни телца сред тревата. Хладният вятър носеше солен морски аромат.
Загледан в ярките звезди, Борис се запита дали някога отново ще види Земята.
Дългопаметният се порови из хралупата си, измъкна отвътре шепа сушени сини ягоди и ги подаде на Рим-Тим-Тука. После се отпусна на земята и облегна гръб на дървото. Главата му се заклати бавно. Рим-Тим-Тука гризеше ягодите, без да усеща вкуса им. Никога не бе излизал нощем и сега се чувстваше самотен и уязвим сред неясния синкав полумрак, изпълнен с черни сенки.
— Жълтоклюн, казваш… — неясно изфъфли Дългопаметният.
— Жълтоклюн, Жълтоклюн! — изцвърча зверчето.
— Не знам, не знам… Не съм чувал за такъв. Сигурно е някъде далече нагоре.
Рим-Тим-Тука унило поклати муцунка. Не знаеше колко далече нагоре е неговата полянка, но му се струваше, че целият свят го дели от нея. А в лунната нощ светът изглеждаше необятен и студен.
— Слушай добре и запомняй — продължи Дългопаметният. — Мисля, че ще е най-добре да останеш при мен за няколко дена. Аз ще разпитам другите Дългопаметни. Рано или късно ще разберем откъде идваш. Научим ли, все ще намерим начин да те върнем там.
— Ама аз имах по-добър план — възрази Рим-Тим-Тука.
— Знам, чух го вече. Глупав план! Онзи там няма да ти помогне. Той бяга надолу, само надолу. Търсят го Големите. Разбра ли сега?
— Не! — упорито изцвърча Рим-Тим-Тука.
— Големите го търсят — повтори Дългопаметният. — Те скоро ще го настигнат.
— Няма да го настигнат! Той е силен, ловък, знае как да се прехвърля от клон на клон като паяк!
— Ще го настигнат, още утре ще го настигнат. Ей сега ще съобщя на останалите да им предадат, че е тук.
Зверчето настръхна от огорчение и разочарование. Беше се надявало на помощ, а вместо това Дългопаметният искаше да провали умния му план. И какво излизаше? Че досадникът не е никакъв досадник, а изгнаник като него, преследван от някакъв свой Жълтоклюн. Не, да става каквото ще, Рим-Тим-Тука нямаше да се откаже от приятеля си!
Той решително остави сушените ягоди сред тревата и стана.
— Ще съобщя, ще съобщя — унесено фъфлеше Дългопаметният. — Те ще дойдат и ще им го покажа в кристалните плодове… Чакай, къде отиваш, глупаво същество? Чакай! Нали ти обясних…
Но Рим-Тим-Тука вече се отдалечаваше, без да обръща внимание на задъханите му викове. Дългопаметният въздъхна, пропълзя в хралупата си и след малко отвътре прокънтяха ударите на сигналното барабанче.