Но къде оставаше тогава неизбежният социален и морално-етичен напредък? Какво означаваше това безмилостно преследване от клон на клон? Или песимистите бяха прави? Борис се помъчи да си припомни доводите им. Ксенофобия, религия… Да, може би. Имаше нещо ритуално в начина, по който го преследваше сфинксът — така в някои примитивни земни племена са избирали боец, който в двубой да накаже осъдения престъпник.
И все пак не му се искаше да вярва в естественото съжителство на мощна наука и обществена изостаналост. По-правдоподобен изглеждаше друг от предварително разглежданите варианти — прогрес, донесен отвън. Ако чужда цивилизация непредпазливо поднесе на слаборазвити племена всички плодове на своята наука, не е изключено да се получи тъкмо това — общество, в което има и ритуално хищничество, и напреднали биотехнологии, и радиопредавания…
При мисълта за радиопредавания Борис извади от джоба си малката радиостанция и включи на прием. Гласът на Сергиенко повтаряше монотонно, с нечовешко търпение: „…или подайте сигнал. Ние продължаваме да ви търсим… Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ. Ако ни чувате, обадете се или подайте сигнал. Ние продължаваме…“
Да, те продължаваха. Бяха овладели не само външността на капитана. Владееха и гласа му и излъчваха това предаване с надеждата да излъжат жертвата си. Един негов сигнал би бил достатъчен, за да засекат къде се намира и после…
Нещо изшумоля из клоните и чукна Борис по челото. Стреснат, той подскочи, инстинктивно хвана дребния предмет и го огледа. Беше дребно топче, покрито с тънки дървесни люспи. Отгоре се изсипаха още няколко и като се вгледа между клоните, космонавтът разбра откъде идват. Късаше ги зверчето.
Взе един от плодовете и обели люспите. Отвътре имаше твърда жълтеникава ядка с лек мирис на смола. Предпазливо я захапа, макар че вече беше сигурен в добрия избор на малкия си спътник. И имаше право — плодът се оказа вкусен, като земен лешник. Животинчето отгоре продължаваше деловито да събаря нови и нови топчета. Удивително същество… Може би беше разумно, може би не, но това нямаше значение. Важното беше друго — че присъствието му разкъсваше мъчителната завеса на самотата и вдъхваше на човека увереност. Всичко щеше да свърши добре. Само да успее да се добере до звездолета.
Вечерта настъпи неусетно. Дневната светлина се разпиля, изчезна в мътните ниски облаци и настъпи влажен мрак, сред който монотонно шушнеха безброй дъждовни капки. Зверчето се сгуши в нагръдния джоб на комбинезона и притихна. Борис лежеше с отворени очи, взираше се в тъмнината и мислеше…
Изведнъж се сепна. Заспал ли беше? Сякаш без никакъв преход се бе пренесъл в средата на нощта. Дъждът бе престанал и от разчистеното небе грееше огромната синкава луна. Сред плътната тишина долиташе ромонът на далечен поток.
Борис се надигна на лакти и седна. Чувстваше се спокоен и лек. Бавно изпълзя изпод дървото и вече знаеше какво ще види пред себе си. Сфинксът идваше към него, надигайки високо лапите си из влажната трева. Странно, сега не изглеждаше заплашителен и мисълта за бластера изчезна също тъй бързо, както се бе появила.
Деляха ги само няколко метра. Сфинксът спря и приветствено кимна:
— Добре дошъл в новия сън. Виждам, че сега си по-спокоен. Човекът вдигна рамене и смутено се усмихна.
— Какъв смисъл има да се плаша? Това е само сън, нали?
— Да — съгласи се сфинксът. — Това е само сън. Единствената ни възможност да се срещнем така…
— Как?
— Без страх. Без заплаха. Мирно — доколкото е възможно. Защото ние сме врагове наяве. Нали, Борисе? Ние сме ловец и дивеч, лъв и антилопа, орел и жерав, тиранозавър и игуанодон. Аз съм чудовището, което ще те гони докрай. А ти ще бягаш и ще се отбраняваш. Като днес.
Погледът му се плъзна по крилото, в което бе стрелял през деня, но не откри никаква следа от изгаряне.
— Защо?… — неуверено запита той. — Защо е всичко това? Ако вие наистина сте разумни същества, ако имате общество, цивилизация… Защо не искате да разберете, че идваме като приятели?
Жената-сфинкс тихичко се разсмя.
— Аз ли да ти изброявам възможните причини? Религиозни догми… омраза към чужденците… несъвпадение между научното и социалното развитие на цивилизацията…
— Наивно! — рязко я прекъсна той. — Не ми повтаряй тия предположения, които нашите експерти с години са си изсмуквали от пръстите.
— Какво друго искаш? — вдигна рамене сфинксът. — Не забравяй, това е сън. А в съня аз не мога да ти предложа друго, освен онова, което сам мислиш.
И с тези думи времето сякаш забави своя ход. В съзнанието на Борис като приливна вълна се надигна някаква неясна мисъл — не, не мисъл, просто усещане за нещо, което би сложило всичко по местата. Игра… ритуал… Да, може би. Но игра с кого? Със собствените убеждения?