Изпитваше мъчителното чувство, че отговорът на загадката се крие някъде съвсем наблизо — прост, ясен и в същото време недосегаем. Сякаш беше достатъчно да промени начина си на мислене, за да разбере истината.
После приливът на мисълта отмина, оставяйки след себе си само безпомощно разочарование.
— Не се напрягай — съчувствено се усмихна женското лице. — И не ми вярвай прекалено много. Аз съм хищникът, нали така? Значи ми е позволено да те лъжа… както направиха другите, когато искаха да те убедят, че си срещнал приятелите си. Това е част от играта. Нощен приятел… и дневен враг. Утре аз отново ще те преследвам, а ти ще бягаш и ще се защитаваш. Така ще продължаваме, докато един от нас победи. Ти си опасен, Борисе… Опасен си с това страшно оръжие. То нарушава правилата.
— Не познавам други правила, освен едно — да се боря докрай.
— Да — съгласи се сфинксът. — Ти ще се бориш докрай. Но без бластер.
Хищницата бавно приближи напред. Сянката под дървото я превърна в силует, в плътна статуя от черен мрамор. Тя протегна лапа към човека и той тревожно се отдръпна назад.
— Спокойно! — рязко изрече тя. — Колко пъти искаш да ти повтарям, че това е сън? А в съня не мога да ти сторя нищо друго, освен онова, което сам си направиш.
Борис затвори очи. Усещаше сред мириса на смола някакъв друг аромат, долитащ от тялото на сфинкса — като тежък, вълнуващ женски парфюм.
Лапата докосна кобура на бедрото му. Отвори очи и погледна надолу. С удивление видя, че лапата се е преобразила в изящна женска ръка с дълги пръсти, които ловко измъкнаха бластера, отвориха го и една по една изтърсиха енергийните капсули на земята, после върнаха оръжието на място.
„Не е сън, не е… — със слабо вълнение помисли космонавтът. — И снощи не беше сън… Отпечатъкът… Тя ме превръща в безпомощна плячка…“
Искаше да се надигне, да дръпне енергийните капсули от ръката й, но съзнанието му бавно тънеше в неудържима дрямка. Всичко наоколо се замъгляваше. Последното, което видя, беше стройният женски гръб. Хищницата, накуцвайки, се отдалечаваше през тревата, притиснала ръката към гърдите си.
Заспа.
Когато се събуди, изпод надвисналите клони долиташе мътна, сивкава зора. Наоколо царуваше влажна тишина, нарушавана само от глухото шушнене на падащите капки. Не валеше, просто мокрите дървета бавно отърсваха натегналите си корони.
Полежа отпуснат и отморен. Някъде на границата на съзнанието му плуваше споменът за някаква среща, за нещо важно и съдбоносно, но засега не искаше да мисли за него. Наблизо звучеше вече познат звук — животинчето потупваше с лапки по сухите иглички. След малко шумоленето затихна. Борис завъртя глава и видя зверчето, седнало край голяма купчина орехи. Щом забеляза погледа на човека, то посочи с лапка събраните провизии и без повече да му обръща внимание, започна да бели един от люспестите плодове.
Човекът се надигна, протегна ръка към орехите и изведнъж изохка. Беше си спомнил съня.
Ръката му сама полетя към кобура, измъкна отвътре бластера, дръпна предпазителя и отметна капака.
Зарядникът беше празен!
Дълго седя така, тъпо загледан в мястото, където трябваше да бъдат енергийните капсули. В главата му пулсираше само една мисъл. Не е сън… не е сън… не е сън… не е… По цялото му тяло се разливаше оловната тежест на безволево вцепенение. Всичко беше истина. Хищницата бе идвала през нощта, за да го лиши от защита. Сега можеше да продължи преследването, без да се бои от бластера.
Апатията изведнъж се превърна в трескава жажда за действие. Борис скочи на крака, прибра бластера в кобура и натъпка джобовете си с орехи. Седнало с нагризана ядка в ръка, животинчето смаяно го следеше с лъскавите си черни очички.
— Е, хайде, братче — каза Борис. — Потегляме. Право към „Галилей“. Всички по местата!
Без да изпуска ядката, зверчето се приближи към него, сякаш бе разбрало. Борис внимателно го повдигна, намести го в десния нагръден джоб и изведнъж си спомни за левия. Вътре, при санитарния пакет, трябваше да има три енергийни капсули!
Наистина бяха там — три малки овални контейнерчета, скрили под лъскавата си обвивка огромен заряд.
„Надхитрих те! — тържествуващо помисли той, намествайки капсулите в зарядника на бластера. — Надхитрих те, коварна твар! Ти дори не си представяш каква клопка е приготвила за тебе собствената ти хитрина. Защото сега вярваш, че съм обезоръжен. И аз ще направя всичко, за да поддържам у тебе това убеждение. А когато дойде подходящият момент…“