Измъкна се изпод ниския шатър на дървото. Наоколо бе хладно, мъгливо утро. Слънцето не се виждаше, вместо него на изток в небето висеше бледо петно. В сивкавата пелена едва прозираха силуетите на най-близките дървета. Борис постоя, обмисляйки плановете за деня. Без видимост не си струваше да се спуска от клон на клон. Стигаше му вчерашният риск. Днес щеше да слиза по дънера.
Докато крачеше напред през гората, мъглата като че се поразреди, но денят си оставаше все тъй мрачен. През клоните на Дървото прелитаха навъсени ниски облаци. От време на време преръмяваше лек, хладен дъждец.
Близо до дънера попадна в дълбока клисура между два клона. Долитащ отгоре водопад се лееше в малко езерце сред тъмните колони на иглолистните дървета. Дъното на клисурата бе преградено отпред от огромна скална стена — дънера на Дървото.
Изкатери се навън по стръмния склон, заобиколи клона и бавно взе да се спуска надолу, като забиваше нокти дълбоко в старата кора. Физическото натоварване му доставяше неподозирано удоволствие. То като че прочистваше тялото и мозъка от отровата на страха. Можеше да си представи, че отново е в планинския тренировъчен лагер и долу го чакат Густафсон и Рон Дейвидсън, а горе Жак здраво стиска въжето, следейки бавното придвижване на другаря си.
Не, не можеше да си го представи. Защото върху нагръдния знак на оперативния костюм имаше надпис: „Звездолет «Галилей». Космонавт-изследовател Жак Пинсон.“ И същият този Жак Пинсон навярно вече беше мъртъв или още лежеше в потайните бърлоги на чудовищата. Жак… Сергиенко… Рон… и колко ли още от екипажа на „Галилей“? Как, как беше станало всичко? Напрягаше паметта си, но не успяваше да пробие глухата стена на забравата. Пред погледа му изникваше само звездолетът, както го бе видял — леко наклонен до белите ивици на вълните, в края на дълга стъклена лента от разтопен пясък.
Усети как цялото му тяло трепери от умора и си припомни, че не е закусил. „Не, мой човек — изплува в паметта му дълбокият, плътен глас на Густафсон, — да се занимаваш с алпинизъм на гладно, е чиста глупост. Там горе, по скалите, човек хаби енергия колкото за цял месец в нормални условия.“
Намери една дълбока пукнатина в кората, намести се удобно с помощта на „котките“ и закуси с орехи и таблетка шоколад от неприкосновения запас. Скоро умората се разсея и той продължи пътя си надолу.
Към пладне беше задминал два клона, а скоро отдолу се появи трети. Мъглите се разсейваха и ставаше топло. Като се добра до клона, Борис спря за по-дълга почивка.
Край дънера беше сухо. Борис лежеше по гръб и отново мислеше за сфинкса. Вече нямаше съмнение — хищницата наистина идваше при него нощем, макар че успяваше по някакъв начин да му внуши, че всичко е само сън. Идваше, за да говори с него и да му втълпи онова, което и сам разбираше — че двамата са ловец и дивеч, лъв и антилопа, тиранозавър и игуанодон… сфинкс и човек… И на пръв поглед всичко изглеждаше правилно — човекът бягаше надолу по дървото, сфинксът го преследваше. Защо? За да го разкъса, както казваше самата тя. Но вече две нощи поред не го бе сторила, макар че имаше пълната възможност.
И тъй — лъжа! Лъжа както срещата с петимата двойници. Цялото преследване криеше нещо друго, загадъчно и непонятно.
По дяволите, каза си той. По дяволите всичко! Какво значи това? Че всъщност тя не ме преследва, за да ме разкъса? Бих решил, че съм полудял, че сънищата са наистина сънища, а дневната гонитба няма нищо общо с тях. Но това няма да обясни отпечатъка край извора, нито пък изчезването на капсулите. Трябва да приема, че единствено важното за нея е преследването. И значи нощем тя ме мами, просто иска да ми внуши…
… че е мой враг?
За миг му се стори, че цялата логика на преследването рухва и вместо нея стремително израства друга, кристалночиста и ясна, устремена към една цел — да създаде картина, дотолкова нелепа, че той сам да я отхвърли. В тази хипотеза се наместваше всичко, всичко… освен едно.
Пред погледа му отново се появи сводестата зала, изпълнена с гърчещи се сребристи нишки, а сред тях — чудовищните мъхнати паяци, разкъсващи безпомощното му тяло.
Не, това не можеше да бъде жест на доброжелателна цивилизация. И ако противоречеше на логиката на преследването, значи той просто все още не бе открил корените на тази логика. Трябваше да приеме действителността такава, каквато е, и да насочи всичките си сили към главната задача — да стигне до „Галилей“.
Изправи се и тръгна да търси място, откъдето да се спусне към по-долен клон.