Выбрать главу

Половин час по-късно той вече висеше на тънката карбинова нишка. Барабанът на колана се размотаваше с тихо бръмчене. Зеленият покрив на дървесните корони по долния клон идваше все по-близо.

Нещо го накара да вдигне очи. Горе не се виждаше нищо освен тъмнокафявата грамада на клона, който бе напуснал. Още по-високо се простираше безкрайна зелена завеса, през която проникваха редки слънчеви лъчи. И изведнъж тази завеса се разтвори, за да пропусне една фигура с изпънати край тялото дълги бели криле. Летейки надолу, тя пресичаше всеки лъч като кораб и върху носа на кораба се издигаше женска статуя от слонова кост. Но под изящния торс напред се протягаха ноктести лъвски лапи.

Вкопчен с лявата ръка в карбиновата нишка, Борис измъкна с дясната бластера и опита да се прицели. Не успя. Рязкото движение го завъртя и връхлитащият сфинкс остана отляво, сетне отзад. Още секунда, може би две и лапите щяха да се впият в жертвата си.

Короните на дърветата бяха почти досами краката му. Без повече да мисли, Борис извърши единственото, което можеше да го спаси… или да го погуби — натисна червения бутон на токата.

Високо горе зъбците на котвата се прибраха в гнездата си и нишката полетя надолу заедно с увисналия на нея човек. Дърветата го погълнаха като зелен облак. Нещо го шибна по ръцете, с които закриваше лицето си. Отдолу с пукот се трошаха клони. Десният крачол на костюма се раздра и остра болка парна бедрото му. Сетне дървесните корони останаха над него, отдолу бе сенчесто и още седем-осем метра оставаха до почвата, покрита с редки папрати. Тялото му се стегна в очакване на удара, но не успя, не успя докрай да заеме позиция и макар че краката бяха първи, не устоя и тежко рухна на една страна. Земята се стовари върху рамото и ребрата му, блъсна го над ухото и Борис изгуби съзнание.

Сфинксът не го последва веднага. Навярно търсеше подходяща пролука през зеления свод. Едва след минута или две хищницата се появи с плавен полет сред дървесните стъбла, кацна в папратите, смали крилете си и без да бърза, тръгна към безчувствената жертва.

Ако познаваше това понятие, Рим-Тим-Тука навярно би решил, че е настъпил краят на света. Във всеки случай из главата му се въртеше подобна мисъл — че нещо е станало с Дървото и сега всичко е свършено. Особено обидно изглеждаше това, че е затворен в тая тясна квартира под кожата на големия и даже не ще узнае как е настъпил краят.

Но краят не настъпи. Напротив, всичко утихна и след кратко размишление зверчето реши, че каквото и да е, поне трябва да надникне. Предпазливо подаде муцунка навън и откри, че Дървото си е на мястото. Наоколо беше тихо и не се забелязваха никакви следи от катаклизъм. Само големият лежеше неподвижно, навярно беше изгубил съзнание от страх. Е, няма как, реши Рим-Тим-Тука, всички не можеха да бъдат храбри като него.

Той се огледа. Огромни, обрасли с лишеи, дънерите на дърветата се издигаха нагоре, където клоните им се преплитаха в непроницаемо зелено покривало. Наоколо царуваше глуха, зловеща тишина. Зверчето потръпна и изведнъж разбра, че не е чак толкова храбро. Големите играеха някаква своя страшна и непонятна игра, без да му обръщат внимание. Какво можеше да направи? Как да намери отново уютната си хралупа? Как да защити своя едър и глуповат спътник от… да, от крилатия звяр, който ги беше нападнал и сега бавно се приближаваше през папратите?

Първата му мисъл беше да побегне, да се скрие някъде из корените, да остави завинаги големите с техните игри. Все едно, такова малко същество като него не би могло с нищо да промени намеренията им. И Рим-Тим-Тука се готвеше да избяга, когато погледът му падна върху странното нещо, лежащо край отпуснатата ръка на неговия спътник.

Отново през главата му вихрено прелетяха гениални мисли. Припомни си как големият бе вдигнал това нещо срещу крилатия звяр и излетялата от ръката му мълния, прогони чудовището. А щом той можеше да го направи, защо да не успее и Рим-Тим-Тука?

Треперейки от страх, дребното същество пропълзя към ръката на лежащия човек.

За няколко секунди бе изпуснал звяра от поглед и когато отново се обърна към него, видя, че вече е съвсем наблизо. С отчаяно усилие завъртя насреща му тежкия предмет и заканително изцвърча:

— Назад! Не се приближавай!

Не бе очаквал да го разберат, ала чудовището ненадейно се разсмя, после сви устни и измежду тях долетя малко глухо, но съвсем понятно цвърчене:

— Остави това, малко братче! Не разбираш.

Рим-Тим-Тука знаеше, че не разбира. Но знаеше и още нещо — че няма да изостави спътника си. Заедно бяха минали през премеждията на дългия път и ако трябваше, заедно щяха да загинат. От разтрепераната му муцунка излетя вик: