— Назад!
Без да му обръща внимание, звярът продължаваше да се приближава. Дребното животинче безпомощно опипа оръжието. Как да изстреля мълнията? Може би това нещо изобщо нямаше да му се подчини.
— Не си играй — рече големият звяр. — Нищо няма да направиш, вече се погрижих за това. Бягай оттук!
Внезапно лапката на Рим-Тим-Тука хлътна в някаква широка вдлъбнатина. Нещо поддаде под нокътчетата му и светът се изпълни с ослепителна светлина. Лъхна го огнен жар и за част от секундата звярът отсреща се превърна в черен силует. Животинчето се завъртя, зърна широко разтворените очи на лежащия човек и сетне се захлупи по корем на земята, за да не вижда повече страховитите събития.
Нощта ги завари на същото място. Откъм морето повяваше хладен вятър. Тук-там просветваха дневните плодове на кристалните храсти, над тях кръжаха странни едри насекоми с пъстри полупрозрачни криле. Протяжно подсвиркваха невидими птици. Високо горе из листата шумоляха някакви зверчета.
Борис лежеше сред папратите. Дългата разкъсана рана на бедрото тръпнеше под превръзката. „Е, сфинксът пострада по-зле“ — помисли той, но тази мисъл не го успокои. Беше се отървал по чудо. Ако зверчето не се бе оказало толкова съобразително, отдавна щеше да се превърне в разкъсан труп.
Мракът се сгъстяваше. Сред папратите танцуваха светулки. През дървесните стволове проникваше бледосиният светлик на изгряващата луна. Светът замираше в хладен покой и времето сякаш едва се влачеше. Някъде отдалече долитаха бавните удари на барабанче. Наблизо папратите зашумоляха под нечии стъпки. Борис завъртя глава и в очите му от упор се вряза втренченият, загадъчен поглед на хищницата.
Знаеше, че трябва да се изплаши, да скочи, да направи нещо. Но спокойствието на нощта се разливаше из тялото му като упойка и той само леко се надигна на лакът. Сфинксът спря и приклекна на няколко крачки от него.
— Само не ми повтаряй, че всичко това е сън — дрезгаво изрече Борис и кой знае защо високият му глас го стресна повече от идването на врага. — Все едно, няма да ти повярвам.
Изящните женски устни бавно се разтегнаха в усмивка.
— И не е нужно да ми вярваш. Нали вече ти обясних, главното в играта е да изгубиш представа за реалността.
— Защо? — запита той и с удивление откри, че гърлото му е стегнато от обида.
— Защо ли? Как да ти го обясня, щом все едно, няма да повярваш на нито една моя дума? Да речем… да речем, че истината е неприемлива за тебе. Земните хора от вашата епоха са роби на предубежденията си. Хайде, признай поне пред себе си, че си готов да ме унищожиш само заради лъвското тяло и ноктестите лапи.
Той отвори уста да възрази… и премълча. Сфинксът поклати глава.
— Така е, Борисе. Моето тяло на хищник ни разделя като стена. — Звънкият женски глас изведнъж се надигна повелително. — А сега се обърни!
Преди още да успее да помисли, Борис се превъртя на другата страна и едва сега усети с целия си гръб колко е беззащитен. По гръбнака му пробягаха тръпки. Всеки миг лъвските нокти можеха да се впият в тялото му. „Сън, сън, всичко това е сън!“ — повтаряше си той, но не можеше да повярва.
— Погледни ме! — изрече хищницата.
Той се обърна и наистина като в сън видя, че лъвското тяло е изчезнало. На тревата седеше жена — гола, бяла и крехка в мрака. Няколко секунди Борис замаяно се вглеждаше в нея, докато бавно осъзна, че това е още едно от преобразуванията на сфинкса. И тутакси неволно се отдръпна, за да притисне гръб в дънера на близкото дърво.
Тя бавно се надигна и пристъпи към него. В голотата си изглеждаше беззащитна и всемогъща едновременно. Ръката на Борис напипа дръжката на бластера.
— Остави това желязо! — тонът на жената беше повелителен. — За какво ти е? Нали нямаш заряди. Бях забравила последния, но твоето животинче го изстреля. Или можеш да разговаряш с представител на чужда цивилизация само с оръжие в ръка? Там ви е грешката, Борисе. Дори в най-безумните теории сте тръгвали само от своите идеи, страхове или пороци. Ксенофобия… Та вие сте изпълнени с ксенофобия до мозъка на костите. И през ум не ти минава, че можем да имаме нещо общо.
Ръката му бе застинала. Не можеше да помръдне и гледаше как жената се приближава крачка по крачка. Протегнатата й длан се плъзна по лицето му с мека, прохладна ласка и изведнъж Борис изтръпна от желание да се отпусне, да захвърли страхове и тревоги.
— Не искаш ли да узнаеш името ми? — тихо прошепна тя. — Казвам се Олеана…
После мекото, гъвкаво тяло се притисна към него, примесвайки към мириса на трева някакъв вълнуващ, животински аромат. „Тя е хищница! Хищница!“ — помисли Борис в последен отчаян опит за самозащита, но мисълта бе абстрактна, отвлечена и като че нямаше нищо общо с ръцете, които го прегръщаха. Уморен беше — прекалено уморен от бягството. В този миг на света нямаше сила, която да го застави отново да се нагърби с товара на страха. И отхвърлил всякаква боязън, той обгърна крехките голи рамене.