Не знаеше колко време е минало. Двамата лежаха един до друг на тревата. Луната висеше високо в небето и превръщаше тялото на Олеана в съвършена статуя от синкав мрамор. Подложил ръка под главата си, Борис плъзна поглед по тънките глезени, по трогателно изпъкналите колене, по дългите бедра, плоското коремче и малката стегната гръд, вгледа се в загадъчното източно лице и зададе въпроса, който го мъчеше сега.
— Защо?
Тя надигна глава. Бе разбрала какво пита и в бадемовите очи просветна странно изражение — тъга, разочарование, насмешка или може би всичко това наведнъж.
— Не биваше да ме питаш. Не биваше да го мислиш дори — тя въздъхна. — Отново си в плен на своите представи за света. Любовта е срамна, твърдите вие. Тя трябва да се укрива, да се дарява само при строго определени условия. И не разбирате, че сте наследили от средновековието този страх — страха да откриеш душата си, да захвърлиш черупката и да се изправиш срещу света гол и беззащитен. Разбираш ли? Твоето „защо“ остава без отговор… докато не си отговориш сам.
Ръцете й се протегнаха нагоре, към тъмното небе. Извитите като раковини длани обрамчиха луната, отпуснаха се надолу… и луната покорно ги последва. Олеана се надигна и седна, стиснала в ръце светещото синкаво кълбо.
— И тъй, ето какво си мислиш ти, Борисе. „Галилей“ е претърпял катастрофа на чужда планета. Целият екипаж е попаднал в ръцете на враждебно настроена цивилизация. Единствен ти си успял да избягаш след тежки мъчения. И аз имам задачата да те унищожа… по някакъв странен, навярно ритуален начин, който включва всичко дори и нощните ми посещения. Ами ако има нещо друго?
— Какво? — запита той, усещайки как в гърдите му пропълзява хлад.
— Представи си… само си представи, че това е Земята.
— Не! — смаяно изхриптя той.
— Не? Отново бързаш да отхвърлиш онова, което не съвпада с представите ти. Ти си космонавт. Добре познаваш Луната, нали? Погледни!
Тя протегна напред длани, в които блестеше като голям синкав балон странното светещо кълбо. Борис се надигна. Луната… Пълна безсмислица! Тая синкава атмосфера, тия облаци… Тук вече грешаха и се издаваха. Просто не знаеха, че Луната е безжизнено кълбо, лишено завинаги от вода и атмосфера. Погледът му се плъзна по облаците, спусна се надолу към повърхността на спътника. Сякаш наблюдаваше от орбита непозната планета. Странните кръгли езера привлякоха вниманието му. Кръгли…
Той изохка. Отдръпна се, затвори очи, после отново се наведе над кълбото. Не можеше да повярва. Не искаше…
— Така е, Борисе — тихо изрече Олеана. Ръката й леко се отпусна до огромно кръгло езеро. — Това е Клавиус. Ето по-нагоре Шикард, Грималди… Бивши лунни кратери.
— Значи… Значи съм в бъдещето? — едва изрече Борис.
Отпусна се назад и затвори очи. Светът сякаш се въртеше наоколо. Земята… Земята… Но за колко века би могла да се промени така? Къде бяха градовете, космодрумите, техниката? Какво бе станало с човечеството?
Той притисна слепоочията си с длани, за да прогони тъпата болка на напрежението. Сякаш от много далече дочу шепота на Олеана:
— Не се мъчи. И не бързай да ми вярваш. Може би отново те лъжа. Имаш достатъчно време, за да си отговориш на тези въпроси. Борбата между нас продължава. Сега спи. Утре те чака тежък ден.
Борис отвори очи и я видя — отново в тялото на сфинкс. Луната се бе върнала на старото си място в небето.
— Защо не ми обясниш? — глухо запита той.
Тя не отговори. Обърна му гръб и с плавна походка на хищник се отдалечи сред тъмната гора.
Яростта не го напусна през целия ден. Нощем всичко изглеждаше по-просто, но под слънчевите лъчи логиката встъпваше в правата си и отново връщаше на място неразрешимите въпроси. Защо го преследваха? Защо се мъчеха да го измамят — отначало с фалшивите космонавти, сетне, когато измамата се разкри — с нощните разговори. А съществуваха ли изобщо тия нощни разговори? Да, някой го посещаваше. Някой му внушаваше, че е разговарял с Олеана. Но щом можеха да проникнат в съзнанието му, за тях не представляваше никаква трудност да му втълпят каквото и да било.
Нечестно, нечестно, всичко беше нечестно. Би могъл да приеме всяка жестокост, всеки удар, но не и тази коварна, изтънчена игра, в която му подхвърляха шансове, за да ги отнемат малко по-късно. Сега му се струваше, че най-сетне разбира целта им — да го преследват до последния миг, да не му дават да изгуби надежда, докато стигне целта си. И там, пред люка на „Галилей“, сфинксът да се нахвърли върху него за последната, съдбоносна схватка.