Земята идваше все по-близо. До вечерта едва ли щеше да слезе, но утре сигурно щеше да стъпи долу. И тогава щеше да дойде мигът на решителната схватка.
„Ще видим — мислеше той, пълзейки надолу по грапавата кора. — Играта на котка и мишка не е толкова безопасна, колкото си въобразявате. Мишката има още два заряда в бластера.“
Сякаш в отговор на мисълта му сфинксът излетя иззад близкия клон. Борис се вкопчи в кората с лявата ръка, мигновено прибра ноктите на дясната и измъкна бластера. Стреля от бедро, без да се цели. На тренировките го бе правил стотици, хиляди пъти. Но сега не улучи. Мълнията се плъзна покрай широкото бяло крило. Хищницата стрелна човека с удивен и леко насмешлив поглед, после зави наляво и изчезна зад дънера.
През този ден не я видя повече. Не я видя и през нощта, макар че дълго стоя буден, размишлявайки за снощния разговор. Земята… Изкушаваше се да повярва на думите й, ала знаеше, че с това ще влезе в играта на чудовищата и навярно ще подпише смъртната си присъда. Те можеха да му внушават увереност. Можеха да му показват преобразената Луна. Но всичко това не обясняваше едно — отношението им към него.
Опита се да си представи как би се държал с пришълец от миналото. Да, навярно помежду им биха възникнали трудни, почти неразрешими проблеми. Но човечността има свои правила. Тя не разрешава никому и в никакъв случай да разкъсва безпомощна жертва в някаква мрачна бърлога. Не разрешава притворство и измама. И с това рухваха твърденията на Олеана.
На сутринта той отново откри край себе си следи от лъвските лапи. Хищницата бе идвала, но не бе посмяла да го събуди. Може би защото разбираше, че предната нощ е допуснала грешка. Лъжата с Луната беше прекалено явна. А и близостта помежду им…
Борис потръпна. Не, близостта помежду им не беше грешка. Като тактически ход беше безупречна — последният щрих в голямата игра, целяща да го обърка окончателно. Мразеше я за този ход… и същевременно жадуваше да я види, тръпнеше от горчивина, че снощи не го е събудила.
Когато се надвеси през края на клона, с изненада откри, че предната вечер мракът го е заблудил. Спускането му беше почти към края си — до земята оставаха не повече от петдесетина метра.
— Успяхме, братче! — радостно сподели той с животинчето, докато го прибираше в джоба на костюма. — Не можаха да ни спрат.
Знаеше, че не е така. Всичко щеше да се реши в предстоящите часове. И все пак не можеше да прогони радостното чувство, докато закрепваше котвата и се готвеше за последното спускане.
— Борисе…
Застинал на ръба на пропастта, той трепна и се огледа. От близките храсти го гледаше Олеана. Прикрита от зелените клонки, тя наистина приличаше на земна жена. Но дори без да вижда, той знаеше, че в храста се крие лъвското тяло.
Отхвърли се назад и увисна на нишката. В същия миг разбра, че е сгрешил. Сега животът му беше в лапите на сфинкса. Достатъчно бе да откачи котвата, за да го погуби. Трескаво посегна към токата и увеличи оборотите на барабана. Отдолу бързо се приближаваше земята в сянката на Дървото, обрасла с хилави елички.
Стори му се, че са минали часове, но навярно бе слизал броени секунди. Долу земята приближаваше стремително, той стегна мускули и усети как опората блъсна ходилата му. Без да губи време, освободи нишката от барабана и я остави да виси — вече нямаше да му трябва. Завъртя се. Имаше добро чувство за ориентация, винаги му го бяха казвали на тренировките. Сега не можеше да види морския бряг, но усещаше накъде да го търси. Избра посоката и затича през еличките.
Сянката на Дървото постепенно се разреждаше. И същевременно еличките отстъпваха място на високи борове, между които земята беше покрита с дебел килим от сухи иглички. Нямаше храсти и треви, само тук-там се мяркаха загадъчните кристални растения. Борис тичаше леко, с умерено темпо, за да запази силите си — не знаеше колко километра му остават до звездолета. Тялото му работеше като добре смазана машина, без да се нуждае от команди. А мисълта му отново се връщаше към цялата нелепост на преследването.
Добре, каза си той, тръгваме от това, което знаем. Местната цивилизация е пленила екипажа на „Галилей“. Аз съм успял да избягам и те трябва да ме унищожат. Но защо не го сториха досега, след като имаха толкова много възможности? Защо не вдигнаха на крак цялото население на Дървото, а пуснаха по дирите ми само Олеана? Ритуал? Може би, може би… Но доколко е възможно създаването на високоразвита биологична цивилизация в общество, запазило примитивни племенни ритуали?